Европейци, но не чак дотам…

„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои статии се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” , ректорът на Медицински университет - Варна , ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” който е и председател на Съвета на ректорите, и , ректор на Технически университет-София.

Днес продължаваме с материал на проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”. Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд” ще ги публикува всяка сряда.

Дискусията, която се организира от в. „Труд“ по проблемите на висшето образование, е едно много полезно и много закъсняло начинание. Ако се беше състояла в началото, когато сменяхме системата, а с нея и образователния модел, вероятно и грешките щяха да са по-малко и по-лесно щяха да се поправят. Вместо котерийните борби за власт трябваше да се опрем на онова, което тласка развитието ни напред – просветата, науката и образованието.

Да се определим накъде да вървим – няма как да стигнеш, ако не знаеш къде си се запътил, а ние тръгнахме да изпробваме пътищата, и те все не ни харесват. Започнахме да реформираме, преди да сме наясно с формата, тръгнахме да рушим устоите с такава омраза и решителност, за която и враговете биха ни завидели. С настървение започнаха опитите да се променят най-консервативните системи в обществото ни, а образованието безспорно е една от тях. Резултатите днес са видими и не са лицеприятни. Направихме това, което много често правим – послушахме съветите отвън и се престарахме в саморазрушението, вероятно с надеждата да се харесаме пак на външните. И вместо да запазим здравото, работещото, полезното, направихме така, че изгубихме безвъзвратно връзката, даже се отрекохме от миналото си – все едно, че не е съществувало. Разрушихме, откраднахме и претопихме паметниците си, някои обругахме, не остана неопетнена светиня. Все същите хора, които ги бяха правили, поднасяли пред тях венци и цветя, почитали паметта на загиналите…

Разбира се тези неща не са пряко свързани с висшето образование, но обясняват почти всичко, което се случи и с него. Сигурен съм, че това е начинът – да се обсъдят проблемите, преди да се вземе решение как да се променят, а не обратното, но ние не само с образованието следваме грешния модел. Така е с икономиката, със селското стопанство, със здравеопазването… Нямаме културата като общество първо да подложим на сериозно обсъждане проблемите, пред които сме изправени, да вземем заедно решение, и то с консенсус, и после да провеждаме каквито и да било реформи. За нас реформата е панацея. Изглежда, че трябва да извървим всички грешни пътища и после, след като платим цената, да продължим напред. Такава ни е орисията или нагласата като народ.

Лесно е със задна дата да вземем правилното решение, но е важно, за да не повтаряме отново и отново едно и също. Първо трябва да сме наясно накъде отиваме, категорично. Ако това е Европа, както сега твърдим, нека да се знае, че образователният модел ще е европейският, да вземем добрите примери и да ги прилагаме. Зная, че не е еднозначно, че в различните държави е различно, но може да се подберат няколко водещи университета и да се проучи опитът им, а после внимателно, особено внимателно за нашите български условия, да се приложи. Дългото стоене в разкрачена позиция е вредно, не само за висшето образование. Опитът да се съвместяват две системи е сериозен риск да се провалят и двете. Особено пък ако се вземе и от двете най-лошото, а това сме доказали, че го умеем.

Не само избор на водещи университети, но и на начина, по който съществуват – законодателство, финансиране, бизнес, алумни. И тогава ще видим, че първо, приоритетно са осигурени условия за съществуването на университетите, правила, които не се променят с векове. Второ, че е затворен кръгът – завършилите ги не си търсят работа, тя ги търси. Трето, финансирането е обезпечено от държавата, бизнеса, икономическата инициатива на самите университети. Така се създават условия и резултатите не закъсняват, а после те от своя страна създават условия…

Това, което споделям почти изцяло, е мнението на по-опитните колеги ректори от софийските университети за състоянието и проблемите пред висшето ни образование. От твърдението, че проблемите започват от средното образование, от възпитанието и отношенията в семейството, от състоянието на обществото ни, та до въпроса дали са много университетите в България. Няма да се спирам върху това, което е очертано ясно и с достатъчно конкретни и коректни данни. Демографската криза сложи допълнителен отпечатък върху функционирането на образователната система. За съжаление, в последните години това се отрази както на образованието, така и на просветата. Огромен е процентът на неграмотните, особено сред някои етнически групи, и това се превръща в сериозен проблем за държавата.

Напредъкът на технологиите бе белязан с рязък спад на четенето, което неминуемо се отразява и върху качеството на образованието като цяло. Не мисля, че трябва да се търси вина, по-скоро трябва да се обърне внимание върху закъснялата реакция, червената лампичка, че изоставаме от темповете, с които се движи светът. Така разбирам и желанието на много млади хора, преди всичко на техните родители, да заминат да учат в други европейски държави, с надеждата да получат модерно, адекватно на живота образование. Там стандартът на живот наистина е много по-висок, възможностите за учене и работа също, но не е така с реализацията. Тревожни са данните за тези от заминаващите, които не завършват образованието си там: те просто остават и работят неквалифицирана работа, която обаче е добре платена в сравнение с българските стандарти. Това е добре за икономиките на европейските държави, но е огромна загуба за страната ни.

Според мен, за да решим част от проблемите пред висшето ни образование и да намалим емиграцията на младите хора, трябва да създадем условия българските университети да се доближат до образователните модели и стандарти на европейските. Как да стане това? Не може веднага и няма да се реализира с магическа пръчка и с мантри, че образованието е приоритет. Няма как само висшето образование да е добре и да няма проблеми, а навсякъде около него да е проблемна ситуация. И все пак, от някъде трябва да се започне. Поне във висшето образование.

1) Нужни са законодателни промени, които да зададат ясни правила, не описателни и многословни, с варианти и „вратички“. Какъв е ангажиментът на държавата и какво е това автономия на университетите. Иначе постоянно се прехвърля отговорността.

2) Необходимо е финансиране, което да гарантира качеството на обучението. Ясно е, че когато се финансира количество, не може да се очаква повишаване на качество. Ако държавата не може да поеме цялостното финансиране на вузовете, нека да се регламентират правила как висшите училища да се дофинансират. Как да се работи коректно с бизнеса – това е една от реалните възможности за сериозни инвестиции в сферата на образованието.

3) Модернизиране на образованието. В 21. век сме, не може да се иска качествено образование с черните дъски и с тебешира. Това също изисква сериозно финансиране. Не е задължително държавата да го направи, има проекти, които могат да се използват точно за тази цел, а не да се изразходват за странични и често ненужни на университетите неща. Проекти за ново строителство на сгради, на цели корпуси, се одобряват с лекота за сметка на така нужните средства за поддръжка на съществуващия сграден фонд.

4) Толкова ли е трудно да се направи едно проучване какво точно трябва на всеки от държавните университети? Не всичко, да се подредят най-важните 3 позиции, да се обобщят, за да се види какво наистина е необходимо и за какво да се харчат и малкото пари за образование.

5) Отваряне на европейския образователен пазар и активно присъствие на българските университети там. Сигурен съм, че има сериозни възможности пред нашите университети да разгърнат своята дейност в по-голям, европейски мащаб. Стига да има конкурентна среда. И правила за всички. Сега не е така – това, което е разрешено на чуждестранните университети, не е позволено на българските в нашата страна. Чуждестранните записват за студенти незавършили ученици, по-точно само започнали 12. клас, а тенденцията е това да става още от 11. клас. Докато българските чакат какво ще остане за тях. Ако това не е дискриминация, която ние сме позволили, какво е? А после се обиждаме, когато говорят за нас като за „втора ръка“.

6) Закъснялото законодателство поражда допълнително напрежение сред преподавателите – колко години се обсъжда законът за академичните степени и звания? Всички ние очакваме правила, които да спазваме, а не управляем хаос. Или обвинения, че са станали много професорите. Това променило ли е нещо? Увеличили ли са се хората, на които се разчита, че ще свършат дадена работа? Не мисля. Не в това са проблемите, а в критериите, които се задават, и в липсата на диференцираност. Няма как с един аршин да се мерят постиженията в техническите науки и в хуманитарните, в специалност „Българска филология“ например. Нека да не минаваме в другата крайност. От преподавателите в университетите преди 20 години не се изискваше да имат публикации само в индексирани издания, какъвто е бил критерият на Запад. Нали не очаквате да ги настигнем и задминем за няколко години? Или това е целта – да се омаловажат и принизят постиженията на нашите преподаватели и да се обяснява, че те не са на нивото на европейските.

Как да се решат кадровите проблеми с докторантите и асистентите, като заплащането на труда им е по-ниско от това на учителите? Или трудът на хоноруваните преподаватели? Не е ли парадокс учители да отказват да работят в университета заради ниското заплащане на труда им. А тези, които ги учат или им дават квалификации? Никой не е против да се увеличат заплатите на учителите, колкото е необходимо и възможно, разбира се, за да се върне в обществото ни уважението и статусът на българския учител, но е добре да се обсъдят проблемите на образованието като цяло, това е един процес. Решаването само на една част въпроси, на тези, които са най-наболели, не е решение – то е като нова кръпка на стара дреха.

За проблемите на висшето ни образование безспорно е необходима една такава дискусия и редакцията на в. „Труд“ заслужава поздравления. Нужно е обсъждането да стане най-вече от хората, които работят в тази сфера и познават до болка проблемите, пред които сме изправени. Същите тези професори, които властта, която и да е тя, би трябвало задължително да използва при обсъждането на управленските си решения, във всяка една сфера от развитието на живота ни. Те трябват да имат трибуна, да могат свободно и открито да направят своите анализи и да изразят мненията си. Защото успехът е на всички, а неуспехите няма да ни се отразят добре, ако гледаме на нещата отстрани и сме съгласни. С изчакваща или безмълвна позиция не помагаме на нашето висше образование, ако ангажираните в тази сфера все още го разбират като НАШЕ. Останалото е безлично.

Коментари

Задължително поле