Само един Ботев живя и умря като лъв в нашата история
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
- Какво предстои тепърва на България, г-н Буров?
- На всеки 40-50 години България започва от нула. И мога да ти предрека, г-н Памукчиев, тогава ти дано си жив и здрав, ще бъдеш просяк...
Просяк, просяк. Историците, интелигентите са просяци на времето.
Професор Златарски прокопса ли, като бе велик историк? Не. Професор Марин Дринов прокопса ли, както бе велик историк? Не. Умря си като нищо и никакъв професор в Харков. Това е съдбата на България и на българския интелигент, господин Памукчиев - да не прокопсва. Да си отиде огорчен. Освен един българин - Иван Вазов. Той благодарение на земеделците, на дядо Цанко Бакалов-Церковски, бе чествуван най-тържествено през 1920 година и умря щастлив.
- Само той ли?
- Само той.
- А Стоян Михайловски?
- Той бе най-нещастният човек.
- Защо?
- Защото бе член на тази гилдия, на този еснаф, наречен българска интелигенция. А при нея освен завист, властогонство и жажда за изтъкване, друго няма. Всеки български политик иска да стане министър. Всеки българин иска да стане депутат - всеки. А всеки селянин - кмет. И това е само в България. Това е страната, където хората обичат да говорят, да спорят, да дават акъл, да поучават. Национална черта. Холандецът си сади лалетата и си гледа кравите - и цяла Англия яде само датско и холандско масло. Германия си гледа индустрията. И това е национална черта на немеца - да работи упорито, системно, без да се дезорганизира. Ние в България имаме най-работните селяни и най-мързеливите интелигенти. Няма защо да си правите илюзия, господин Памукчиев, българската интелигенция не работи, не се блъска, не се стреми към върховете. Как Гьоте и и Шилер написаха световни творби, а нито един българин не написа нищо за пред света. Абсолютно нищо. Защо? Защото геният Йордан Йовков се втурна в легацията в Букурещ да става чиновниче. Абе, аланкоолу - убий някого, вземи му парите, седни вкъщи и напиши като Байрон „Чайлд Харолд“, напиши като Гьоте „Фауст“ и влез в историята. Никой няма да те упрекне за греха ти, стига успехът ти да бъде световен. Лорд Байрон е бил любовник на сестра си. Гьоте цял живот е бил храненик на курфюрста на Прусия. Виктор Юго винаги е плувал във върховете - и стават световни имена. Но защо? Защото те са си поставили само една цел - да бъдат световни имена - ни долу, ни горе, ни по средата - а НАД ВСИЧКО, хора, борещи се само за световна слава.
Няма случай, не помня да е имало такъв случай, господин Памукчиев, българин да се бори за световна слава.
Ето на. Константин Величков беше дълго време в Италия.
Видя света. Видя световната култура - но като се върна, не направи нищо особено - абсолютно нищо в световен мащаб.
Иван Вазов напрегна сили, даде зор, напъна се човекът, но не надскочи рамките на България.
- Защо?
- Защото само се напъна. Само се опита и спря. А тези лъвове като Байрон, като Гьоте не само че са се напъвали зверски, но и са работили зверски. И когато стана нужда да влезе с двата крака в историята, Байрон организира дружина и замина за Гърция. И умря там. Много е важно, господин Памукчиев, да знаеш как да умреш.
Виктор Юго умря в тишина и в красота... Той живя бурно - умря тихо. И затова неговата слава не е като славата на лорд Байрон.
Джон Гордон - лорд Байрон, издебна политическия момент и умря като лъв. Лъвската смърт възвеличава двойно повече лъва герой. Само един Ботев изживя това нещо в българската история. На нас, на българската интелигенция, u липсват лъвовете. Лъвовете, господин Памукчиев. И тези лъвове ги има. Но сега в село те гледат прасета, доят крави, пасат овце и биволици и пресмятат спечелените левчета. Ние, които бяхме интелигенция, с вашия Васил Коларов, с вашия Георги Кирков-Майстора, ние си поставихме честни, български задачи и мащаби. И затова Васил Коларов свири втора цигулка - без мащаби човек.
- А вие защо не станахте световен банкер?
- Очаквах този въпрос. Вие и друг път сте ми го задавали, господин Памукчиев. Но ще ви отговоря. В банковия свят, в банковия елит човек се издига само върху камари от злато. Пиедесталът на един банкер е банката и златото му. Това е всичко. Там друг пиедестал няма. Но в духовната сфера, в духовния елит, златото талант е в сърцето, душата и главата на човека. Това е неговата авторитетна банка, неговото злато. Ненапразно талантът злато в миналото е преминал в термин на литературата.... Талантите на хората са в главите им. В ръцете им. Всеки българин от ранга на Ботев, на Левски носи в главата си планини от злато. Планини от идеи.
Планини от мечтания, които могат да станат реалност, ако се хване моментът на времето, историческият миг и се напрегнат суперсилите у човека.
На едни борби на Дан Колов с Реджи Сики, с Анри Деглан аз видях как този човек напрегна свръхсилите си, напрегна мишците си така, че жилите на врата му се издуха като корабни въжета. И ги тръшна, и ги победи. Ето това е напрежение за милиони. Това е свръхнапрежение. Геният успява, когато има свръхнапрежение. В България нито един фабрикант, банкер или висш сановник не се е напрягал никога. Никога. Никога. Ние - като се наядем, като се наспим, като имаме покрив на главата си, си казваме „Постигнах много“ и лягаме на лаврите. Така легна на лаврите си Яворов в 1911 година, така легна Иван Вазов в 1883 година - като написа „Епопея на забравените“ (дано не греша датите). Вазов показа с „Епопеята“, че е гений. Че е наистина гениален поет.
„Седем години той скита
се бездомен
без сън, без покой...“
Как беше? Голям поет, голям гений, в поезията ни. Или (декламира със затворени очи, тихо, тихо):
„Питат ли ме дей зората,
ме й огряла първи път.
питат ли ме дей земята,
що най любя на светът.“
Велика работа, господин Памукчиев, велик поет, но без напрежение, без да си постави титанични цели. Само Ботев у нас е имал титанични цели.
(Следва утре)