Вместо гражданска толерантност и разбиране около 9 септември винаги се разгарят страсти
Пред българския казан в ада дяволът липсва, защото сами се натискаме в катрана
В събота отбелязахме 73 години от повратния за историята на България 9 септември 1944 г. От 28 години този ден вече не е в празничния календар на Република България. За това време политическите страсти около датата би трябвало да са се успокоили, защото живеем в съвсем различна реалност, както от онази преди 1944 г., така и от другата преди 1989 г. Но не би.
Какво разбирам под успокоени страсти? Не да забравим историята с всичко хубаво и лошо, което ни е донесла, не да пренебрегваме подвизите и саможертвите на предшествениците ни, не да забравим за жестокостите и престъпленията, които българите са извършвали едни срещу други. А да приемем, че при съвременната плуралистична демокрация хората имат различни убеждения, собствено и семейно минало, затова имат правото сами да избират кои дати да отбелязват с уважение и кои като символ на трагедия. Това няма нищо общо с официалния национален празничен календар, който трябва да се уважава и спазва от всички граждани.
Но вместо гражданска толерантност и разбиране около 9 септември винаги се разгарят страсти, понякога преминаващи границите на разумните политически спорове. Разменят се обвинения във фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм, за катастрофа, геноцид, унищожаване на българската държавност и др.под. Въпросът е дали разделението в българското общество може да се преодолее, както призовават много обществени фигури, а от скоро и новият президент Румен Радев. Според него целта е „съзидателно помирение с миналото”. Това означава наследниците на политическите противници, избивали се взаимно през почти целия ХХ век (всъщност коректността изисква да признаем, че избиването съпътства цялата история на България), да признаят правото и на другата страна, след което заедно да се поклонят и признаят всички невинни жертви.
На пръв поглед изглежда лесно, а заради отминалите десетилетия и изстиналите лични спомени – дори нормално. Въпросът е защо не се получава. Дали сме толкова злопаметни и така отдадени на миналото, че не можем да погледнем в днешния ден и напред, за да видим, че обединените народи успяват повече от разединените?
Не смятам, че сме толкова уникални в разделението, колкото си мислим: нали си спомняте вица за липсващия дявол пред българския казан в ада, защото сами се натискаме в катрана. Тъй като подобен виц съм чувала и в други национални варианти, очевидно завистта не е запазена марка на българите. Става дума за нещо друго – за личната политико-историческа идентификация, която се гради не толкова върху наученото в училище или чутото и прочетеното в медиите, колкото от семейната история.
Когато преди години правих анкети сред студенти от различни специалности от СУ „Св. Климент Охридски“, установих, че най-голяма роля при оформянето на представата както за социализма, така и за прехода, играе наученото в семейството. При това не само от родителите, а в много по-голяма степен от бабите и дядовците (в този ред). И това семейно историческо самоосъзнаване е по-скоро травматично, често митологично, но много по-силно от официалната гледна точка.
Ожесточени исторически спорове в свободното обществено пространство интернет се водят и по много по-стари исторически периоди – като започнем от произхода на бългрите (прабългари, протобългари, стари българи), преминем през бурното българско Средновековие, българите в Османската империя, дейците на Българското възраждане като Димитър Общи, Георги Бенковски, Христо Ботев, ролята на църквата, да не говорим за Третата българска държава – напр. за Стефан Стамболов, Фердинанд Сакскобургготски и т.н. Но те някак си остават по-скоро в сферата на академичното познание, докато станалото след Първата световна война, когато Ньойският договор пречупва гръбнака на държавата, се възприема през собственото семейно минало. Обяснявам си това не само с близостта във времето и все още живите разкази на свидетелите, а и с трагичния ход на българската история от този период.
Първото голямо вътрешно разделение е Войнишкото въстание от септември 1918 г. След него България излиза от войната, затова понякога то се интерпретира като причина за поражението, докато всъщност е следствие от отчайващото състояние на армията и грешките на командването. Така още за този ранен период започва войната на интерпретациите – дали вината е на войниците или на командването. И този двойнствен начин за обясняване на трагичните исторически събития продължава и до днес.
Обяснението на историята разделя нацията. От едната страна са хората, които вярват в правото на заговорниците от 9 юни 1923 г. да свалят правителството на Александър Стамболийски, да потушат кърваво Юнското и Септемврийското въстание, да отвърнат с терор на ужасяващия атентат в църквата „Света Неделя“ от април 1925 г., да унищожават с помощта и на армията борците срещу съюзяването на България с Третия райх през Втората световна война, които определят преврата на 9 септември 1944 г. и последвалите го събития като катастрофа. От другата страна има не по-малка непримиримост. Това са хората, които определят Радомирската република от 1918 г. като естествена, осъждат кървавото сваляне на земеделското правителство, подкрепят въстанието, организирано от Коминтерна през есента на 1923 г., отхвърлят атентата от април 1925 г., но се опитват да го обяснят с жестоките репресии, осъждат белия терор срещу интеректуалците след атентата, определят като част от общоевропейското движение срещу новия германски ред и български героичен принос въоръжената съпротива между 1941 и 1944 г., а с отрязаните партзански глави и избитите деца оправдават репресиите след 9 септември 1944 г.
Как може да се преустанови тази война на интерпретации? Според мен не може, а мисля, че и не трябва. Защото това би означавало в обществото силово да се наложи една единствена вярна интерпретация (както се опита няколко пъти да направи Народното събрание). Но така беше до 1989 г. и нищо добро не произлезе. Затова нека запазим плурализма на мненията и за историята. Да позволим на различните хора да възприемат историческите събития по свой начин: едните на тачат своите жертви и да поставят цветя пред техните паметни места, без да пречат на другите да правят същото. Не можем да обединим историческите си спомени, но можем да се опитаме да разберем правото на другите да имат такива.
Накрая ми се иска да припомня още нещо. Сред последователите на всички политически идеи и движения има идеалисти, готови да жертват живота си за своите идеи, морално чисти борци, но и прагматици, възползващи се от тях за обогатяване и обществени позиции, както и насилници и престъпници, готови да минат през трупове, за да достигнат до властта. Към тези групи може и трябва да имаме различно отношение, независимо от личните ни пристрастия.