Международното право днес е превърнато в слугиня на силните на деня
Тези дни в Киев българският външен министър Светлан Стоев присъедини България към декларацията на 46 държави, които обявиха Русия за „държава-окупатор заради анексирането през 2014 г. на Кримския полуостров“.
Решението на г-н Стоев да положи подписа си към тази декларация буди недоумение. Позиция по този чувствителен за Русия въпрос, би следвало да бъде формулирана не от служебното правителство, а от политическата сила, която ще състави редовно правителство, в съответствие с националните ни интереси.
Нека погледнем обаче как стои въпросът с окупацията на Крим от руска гледна точка. В исторически план Кримският полуостров е бил неизменна част от Русия. През 1954 г. Никита Хрущов го присъединява към Украйна, но според Михаил Горбачов, това е незаконна анексия в полза на Украйна. Това мнение се споделя и от проф. Ричард Секуа от Кентския университет в книгата му „Frontline Ukraine“.
След разпадането на Съветския съюз, Крим е автономна република, между Русия и Украйна има споразумение Русия да запази използването на изключително важната за нея стратегическа военноморска база в Севастопол, която u дава възможност за излаз към Средиземно море и Атлантическия океан.
В началото на 2014 г. обаче, когато не без съдействието на САЩ проруското правителство на Янукович е заменено силово от проамериканско такова със силен антируски уклон, което не е прието добре от руското население в Крим. Отделно за Русия възниква реалната опасност, Киев да прекрати споразумението за руската база в Севастопол и тя да се превърне в американска и натовска такава, създавайки по този начин заплаха за нейната националната сигурност.
Това е абсолютно недопустимо за Москва и на 16 март 2014 г. в Крим се провежда референдум, има и чужди наблюдатели, няма никакво присъствие на руски войски и 95,5% от участниците в референдума гласуват за присъединяване към Русия. Анексия и окупация на Крим няма, има осъществено право на самоопределение на преобладаващо руско население на тази територия.
Що се отнася до правото на самоопределение, то е закрепено в Хартата на ООН, както и в редица други международни конвенции. На базата на този принцип беше създадена държавата Косово.
Друг случай е този с Гибралтар, който до 1713 г. е бил част от Испания, но е завладян от Британската империя, която изгражда там военноморска база и постепенно населява територията с британски граждани. Испания иска да си върне Гибралтар, но на референдум през 2002 г. преобладаващото британско население гласува Гибралтар да остане част от Обединеното кралство.
По същия начин Фолклендските острови, които Аржентина счита за своя територия, са постепенно заселени от британци и през 2013 г., след референдум населението гласува да остане под управлението на Обединеното кралство. Позицията на Лондон е, че заселниците имат право на самоопределение.
И САЩ имат проблеми по отношение на прилагането на принципите на правото на самоопределение. До 1893 г. Хаваите са конституционна монархия но на 16 януари същата година дипломатическата и военна мисия на САЩ в тази страна организират преврат. В Хаваите се заселват американски емигранти, коренното население става малцинство, на 21 юли 1959 г. в Хаваите е организиран референдум и на 21 август 1959 г. официално са обявени за 50-ти американски щат.
На теория и кюрдският народ също има право на самоопределение. Само че, никоя от великите сили не им го признава. Турция например призна правото на самоопределение на албанците в Косово, но отрича това право не само на собствените кюрди, но и на кюрдите в Ирак и Сирия. България също се „съобразява“ и не признава правото на кюрдите на самоопределение. Както и правото на палестинците да се самоопределят като независима държава в населяваните от тях окупирани от Израел територии.
Така че, законността на отделянето чрез референдум на една народност с територията, която населява, от друга държава, може да противоречи или да не противоречи на международното право, според това как днес великите сили го тълкуват, а те го тълкуват според собствените си геополитически интереси. САЩ подкрепиха това право на Косово и в замяна им беше дадена възможността да изградят най-голямата военна база на Балканите.
Що се отнася до България, тя отдавна няма самостоятелна външна политика. България предостави въздушната си територия на американските и натовски самолети за атака върху Сърбия, подкрепи войната срещу Ирак и ракетните операции на САЩ, Великобритания и Франция срещу Сирия, действия, не основани на международни право, което изисква те да са одобрени от резолюции на Съвета са сигурност на ООН.
Което и не и дава кой знае какво право на български политици да се позовават на международното право, когато отричат правото на самоопределение на населението на Крим.
Защото за какво международно право може да се говори, когато то днес е превърнато в слугиня на силните на деня?