Отново сме свидетели на разминаване с историческата истина
Не всички присъди на Народния съд могат да бъдат оправдани
На 1 февруари, денят, в който преди 74 години Народният съд е произнесъл смъртни присъди, един български вицепремиер направи изявление, в което подчерта, че „1 февруари е една от най-черните дати в българската история“, като с Декларация по този повод излезе и Парламентарната група на ГЕРБ.
За пореден път, както се и случва всяка година във връзка с тази дата, се прави опит да се внуши, че Народният съд е част от комунистическия терор, в резултат на който е избит елитът на нацията- военен, политически и интелектуален. Целта разбира се е, като се вмени такава зловеща вина на БКП, по асоциация да се очерни Българската социалистическа партия, която наследи БКП...
За съжаление, отново сме свидетели на разминаване с историческата истина.
След разгрома и капитулацията на нацистка Германия, в съответствие с решение на чл. 5 на Парижкия мирен договор и под надзора на Съюзната контролна комисия в София (състояща се от представители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция ) в България на базата на "наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", се създава трибунал. Това е Народният съд, който е одобрен от Регентския съвет, а впоследствие и от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон. Създаването му е потвърдено и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война. Провеждането му става под надзора на междусъюзническата контролна комисия в София, която не е оспорила решенията му, въпреки че не всички присъди са еднозначни. На съд са били подложени депутати и министри от правителството с профашистки уклон на Богдан Филов, вкарало България във Втората световна война и обявило война на САЩ и Великобритания, което довежда до тежки бомбардировки над българските градове, с хиляди убити и ранени и разрушени важни за икономиката стопански обекти и хиляди жилищни сгради.
Това са грехове срещу българския народ, за които са съдени тогавашните управници. Както и за приемането на антисемитския Закон за защита на нацията, за бездействието им по отношение на изпращането в концентрационните лагери на български евреи от окупираните територии в Гърция, Сърбия и Македония и за злодеянията на български военни в тези територии. А управниците са извършвали злодеяния и в самата България. Съпротивата срещу режима се наказва с нечувано беззаконие и жестокост. За отрязана партизанска глава се плащат по 50 лева, ятаци са избивани без съд и къщите им опожарявани. Пленените партизани са били разстрелвани на място. Но и изправените на съд противници на властта не са могли да разчитат на справедлив процес, защото съгласно тогавашния Закон за допълнение и изменение на ЗЗД , който между другото предвижда и смъртни присъди на малолетни, ги лишава от всякакви права. Подсъдимите се явяват във военните съдилища само с показанията, дадени (изтръгнати) в полицията, като те нямат право да се откажат от тях. Присъдите са окончателни. За този закон гласуват 127 от 160 депутати. По-голямата част от тях са осъдени на смърт от Народния съд. Като непрекъснато споменаваният уж несправедливо осъден на смърт международно известен хирург проф. Александър Станишев, без да се казва обаче, че към 9 септември 1944 г. той е министър на вътрешните работи и на него лично се докладва за избити партизани и ятаци и за одобрените и заплатени от министерството му възнаграждения на извършителите на екзекуциите.
Именно по всички тези причини в международен план никой никога не е отричал легитимността на Народния съд и издадените присъди и не го е обявявал за престъпен. И няма как да наречеш 1 февруари най-черният ден в българската история, защото това значи да оспориш неговата легитимност.
Разбира се не всички присъди на Народния съд могат да бъдат оправдани. Като тази на принц Кирил Преславски, известен като бохем и плейбой. Без никакво сериозно основание на смърт е осъден братът на Илия Бешков – Иван Бешков, бивш министър на земеделието. На затвор за "прогерманска и профашистка пропаганда" са осъдени журналисти и редактори на вестници и списания, които нямат участие в конкретни престъпления. Неоправдано е осъдена на 7 г. затвор за „прогерманска дейност и великобългарски шовинизъм" писателката Фани Попова-Мутафова, която е помилвана и освободена след осемнадесет месеца. Факт е, че при отделни процеси са били произнасяни смъртни присъди на хора, които вече са били ликвидирани при саморазправа.
Това се отчита от властите и към края на септември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов се среща с английски представител на съюзническа контролна комисия, за да му каже, че е много трудно да се възпрат прояви на възмездие от дейците на антифашистката съпротива и на много места има убийства на хора, сътрудничели на полицията и на германските окупатори. „Вършете спокойно работата си. Подобни прояви не интересуват моето правителство", отвръща британецът. Очакван отговор, като се има предвид убийството без съд и присъда на майор Франк Томсън на 10 юни 1944 г. край с. Литаково. По нареждане на Чърчил самите англичани са прочиствали пленническите лагери в Германия. Изловените нацистки офицери, уличени в убийства на английски военнопленници, са били извеждани и разстрелвани без съд и присъда.
Все пак, по отношение на тежките присъди на Народния съд у нас настъпва известно отрезняване. През октомври 1945 г. Трайчо Костов пише на Георги Димитров в Москва: „Решихме, по предложение на Кимон, да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти. Да разрешим на семействата на осъдените от Народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои". През декември 1945 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев излиза указ на регентите за помилване и опрощаване на част от наказанието на 896 политически затворници. Генерал Иван Вълков, за когото ще стане дума по-късно, е успял да се укрие, съден е чак през 1954 г. и се разминава със смъртната присъда, което би било невъзможно, ако е бил сред осъдените на 1 февруари 1945 г.
Първи февруари определено не е най-черната дата от българската история, в нея след Освобождението има много черни дати, свързани например с националната катастрофа след балканските и Първата световна война, причинена от безразсъдните решение на Кобурга, както и с терористичния акт, довел до стотици човешки жертви- взривяването на Черквата "Св. Неделя" в София от анархистичното крило на Комунистическата партия, използвано като оправдание за избиването след това без съд и присъда на комунисти и земеделци и на голяма част от цвета на българската интелигенция. След атентата министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която пише: „Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията!“. Така и става, без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията. Художникът Илия Бешков, участвал в юнските събития през 1923 г., е арестуван и инквизиран и една отървава смъртта благодарение на застъпничеството на влиятелния си брат Иван Бешков. Интерниран е поетът Христо Радевски, зад граница успява да избяга заплашеният от смърт писател Крум Кюлявков. На два пъти в затвора е вкарван поетът Цанко Церковски. В местността Кемера край Пловдив намират смъртта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, д-р Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович. На 17 февруари 1925 г. на улицата е застрелян депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „Вие избихте толкова интелигенти! Защо?”.
От 9 септември 1944 г. са минали 75 години. Време достатъчно, би помислил човек, да се преосмисли историята и да се разглежда и интерпретира тя обективно и безпристрастно и да не се злоупотребява с нея.