По повод решението на съда по човешките права в Страсбург България да признае еднополовите семейства
Съдът в Страсбург често се увлича да съчинява нови и нови права и да налага либерал-прогресистките идеологеми за смяна на пола, еднополови бракове, а също и за религията и за националната държава. Доктрината за „конвенцията като жив инструмент" често се прилага небалансирано, което води понякога до отдалечаване на практиката на Съда от оригиналния смисъл на конвенционните норми, вложен в тях от суверенните държави.
Решението по делото „Коилова и Бабулкова срещу България“ препоръчва да бъдел уреден правния статус на еднополовите двойки аналогично на брака, който по българската Конституция може да е само между мъж и жена. Вярно е, че в такива решения Съдът може да прави препоръки за законодателни и/или административни мерки. Но трябва дебело да се подчертае, че те не са някакво безпрекословно задължение. Нерядко държавите не се съобразяват с тях, най-вече когато Съдът дръзне да се намесва в националния конституционен ред. Например, сепаратистите от ОМО „Илинден“ три пъти осъждат България в Страсбург, но нашата държава съвсем основателно отказва да изпълни страсбургските препоръки да им даде регистрация като сдружение или партия. По същия начин, през 2009 г. Страсбург се опита да наложи ревизия на Закона за вероизповеданията, заради статуса на БПЦ, но България не позволи. Нещо повече, по-късно и след сериозни възражения на 12 държави, в т.ч. България, по делото „Лауци срещу Италия“, Съдът преодоля практиката си, че единственият модел на отношения държава-църква е пълната неутралност.
Казвам това, за да е ясно, че България сама може да прецени дали препоръките по „Бабулкова и Коилова срещу България“ съответстват на националния конституционен ред или са нова проява на съдийски активизъм, който иска да налага либерал-прогресистка унификация на държавите в Европа.