ОЛЕГ КАШИН*

Има ли морално право съвременна Русия да се счита за наследник на онзи Съветски съюз, който през 1945 година прие капитулацията на нацистка Германия? Политологът Иван Преображенски смята, че тя няма това право, а руският президент Путин обратното - че има. Чия дума тежи повече? И кой е прав? Никой!

Най-ценното наследство, получено от СССР, за нова Русия си остана паметта за войната от 1941-1945 година. По времето на Владимир Путин този епизод от съветската история бе взет на въоръжение за новата официална реторика, превърна се в основна “духовна спойка” и едва ли не единствен инструмент на националната самоидентификация.

Възникналият спор около това дали Путин да бъде поканен или не за юбилея от освобождаването на Аушвиц, показа, че за мнозина на Запад това не е безспорен факт. Можем дори да се отнесем напълно сериозно към казаното от полския външен министър Гжегош Схетина, че концлагерът е бил освободен от украинци, визирайки Първи украински фронт на Червената армия. И въобще - кой е казал, че Русия е реален, а не само формален правоприемник на Съветския съюз? Никой. От тази гледна точка трябва да имаме предвид, че символичното наследство на СССР не са само фанфарите на победата.

Концлагерите ГУЛАГ, наказателните батальони и чети, маршалът на СССР Лаврентий Берия, робската колхозна система, масовите депортации на хора от етническите малцинства и още много други неща също са наследство от Съветския съюз. И не бива да забравяме това. Носи ли Русия отговорност за грузинските лидери в Съветския съюз Сталин и Берия? За украинците, служили в НКВД и воювали в Карпатите срещу бандеровците? Какво отношение към Русия могат да имат произхождащите от Украйна Хрушчов и Брежнев, както и техните многочислени украински съратници, работили в ЦК на КПСС чак до 1991 година?

Можем да изчисляваме процентния принос на Руската федерация и другите републики в победата над фашизма. Но едва ли можем да изчислим загубите на Русия и руския народ, понесени в резултат от болшевишката диктатура. В Съветския съюз еднакво угнетени бяха и украинци, и руснаци, грузинци и татари. Още по-несправедливо е да считаме Русия и руснаците за угнетители, отколкото това да приписваме на бившия Съветски съюз цялата тежест на загубите и победата във Втората световна война.

Русия не е изпращала танкове в Будапеща и Прага. Русия не е блокирала Западен Берлин и не е “разрязвала” германската столица с бетонна стена. Не е Русия тази, която е разполагала ядрени ракети в Куба и не е тази, която е воювала в Афганистан. Не бива да се поставя знак за равенство между Русия и СССР само в удобния исторически контекст. Ако ще ги съпоставяме, нека да правим това комплексно и честно.

Колко хора от територията на днешната Руска федерация са загинали от глад през 1932-1933 година? Коректно ли е да наричаме глада геноцид само срещу украинците? Кои бяха жертвите от Беломорско-Балтийския канал (Беломорканал) - руски или и от някакви други националности, и ако са руски, то коя страна и кой народ носят отговорността за това масово убийство? На какъв език са си говорили каторжниците в Магадан? Кой загиваше под веригите на танковете в Новочеркаск? Чии села бяха потопени при строителството на мегаломанските хидросъоръжения по сибирските реки? И кой трябва да отговаря за тези престъпления? Русия, руснаците?

И доброто, и лошото се наследява

Може би единствено нобеловият лауреат Александър Солженицин успя да формулира 70-годишната съветска история така, както тя го заслужава. Русия и руснаците са били също толкова жертви на болшевишкия режим, както и всички други народи. А това, че в Путинова Русия смятат Солженицин за идеолог на “духовната деградация”, е не по-малка спекулация, отколкото Путиновия култ към Победата.

Въпросът за реалното, а не набързо измисленото през 1991 година, наследство е много важен и принципен. Така, както не оспорваме правото на Русия да се ползва от “доброто” наследство на Съветския съюз, не бива да забравяме и “лошото”, към което Русия на практика има толкова отношение, колкото Украйна или която и да е друга бивша съветска република. Изключение правят само трите балтийски републики, които бяха окупирани от Съветския съюз при други исторически обстоятелства и винаги са съществували почти отделно от останалата част на империята.

* Авторът е извествен руски журналист, оцелял в няколко покушения заради статиите си