Ирония на историята: стар антикомунистически закон подари на радикалната левица почти абсолютно мнозинство в гръцкия парламент - благодарение на допълнителните 50 депутатски места, давани като бонус на първата партия в изборите и замислени като инструмент за осигуряване на еднопартийни правителства на една от двете тогава големи партии („Нова демокрация” или ПАСОК), без да се налага да влизат в коалиция с доскоро „вечно третата” Гръцка комунистическа партия.

Изборите в Гърция се превърнаха от национални в европейски. Управлението на СИРИЗА ще бъде важно не само като резултат за Гърция, а и като ефект върху Европа. СИРИЗА върна топката на реформите в полето на Брюксел с достатъчно ясното послание за „необходимата промяна”: ако парите изместят хората, ако рестрикциите в името на финансовата стабилност не бъдат съпроводени със социални ангажименти, за Европа предстоят трудни времена.

СИРИЗА разтърси ЕС.

И не толкова като рушител на институционалните й устои, подкопаващ еврозоната (Алексис Ципрас нееднократно подчерта, че Гърция няма да излезе доброволно от еврозоната), а като пример. За наличието на алтернатива. Позитивна или реалистична, е въпрос на политическо бъдеще. Но „Подемос” в Испания, ляворадикалните тенденции в Португалия и други страни са готови да пренесат вълната на протеста извън Гърция.

В Гърция твърдят, че за тройката „лечители” вярата в лекарството се е оказала по-важна от здравето на пациента. Страната получи от ЕС, ЕЦБ и МВФ заем от 240 млрд. евро, направи болезнени реформи в управлението на публичните финанси и балансира бюджета си, излезе от рецесия. Но междувременно дългът остана на ниво 320 млрд. евро, икономиката се сви с 25%, дребният и средният бизнес потънаха, безработицата е почти 26%, а сред младежта - над 50%. Затова на митингите младите скандираха: „Алекси е секси”.

Кризата храни популизма. Този път разделението на Европа е по оста север - юг. Но докато популизмът в Централна и Северна Европа е преобладаващо крайно десен, развиващ се в етнонационалното и конфесионалното пространство, насочен към заздравяване на системата и затваряне на обществата в себе си, проявяващ се под формата на ксенофобия и антиимигрантски прояви, то в Южна Европа той е по-скоро радикално ляв, разположен идейно в социално-икономическата сфера, стреми се да отвори системите към по-широки обществени слоеве, призовава за реформи и промяна на статуквото - а и на правилата на играта. Затова финансовите и банковите среди, а и институционална Европа като цяло, приемат доста по-хладнокръвно един Орбан в Унгария, отколкото Ципрас, за когото това е битка на гражданите срещу господстващата неолиберална идеология.

Солидарността в ЕС падна жертва на кризата. Като в Европа солидарността не е благотворителност, а инструмент за стабилност: политическа приемственост, икономически растеж и социална сигурност. Рестриктивната икономическа политика през последните години наруши балансите. Средната класа, осигуряваща тази стабилност, понесе основната тежест на кризата. Нарасна неравенството. А то има потенциала да взриви конструкцията - богатите страни и региони отказват да плащат цената на кризата, а по-бедните престават да усещат ползите от членството. Радикализацията (лява и дясна) засили центробежните тенденции в ЕС, наля гласове в протестния вот срещу традиционните левица и десница, разглеждани като „управители на статуквото”, като част от проблема, а не от неговото решение. Не случайно победата на СИРИЗА бе приветствана от крайната десница във Франция и други страни, а и в самата Гърция двупартийната коалиция включва дясно-популистката партия „Независими гърци” - в името на възстановяването на суверенитета (финансов) на държавата.

Впрочем, това не е първият случай, когато дадена страна се опитва да постигне едностранни привилегии в ЕС. През 1984 г. Тачър договори така наречената „британска корекция”, получавайки ежегодна отстъпка (близо 4 млрд. евро към днешна дата) от своята вноска в бюджета на ЕС. А и предстоящият референдум в Обединеното кралство за евентуално излизане от ЕС се разглежда от Лондон по-скоро като средство за натиск и нови отстъпки от Брюксел, а не за реално напускане. Но докато Великобритания преговаря от позицията на силата (разчитайки на своята значимост за ЕС), Гърция превърна слабостта в сила (както се случва с всички големи длъжници, които поради размера на дълговете си поставят в зависимост кредиторите). Което по-скоро предполага големи компромиси и от двете страни - „укротяване на опърничавата” СИРИЗА, от една страна, и сериозни отстъпки на Берлин и останалите кредитори - от друга.

СИРИЗА обеща предизборно толкова неща, част от тях взаимно изключващи се, че е практически невъзможно всички да бъдат осъществени. Следва да се отчита както не особено приветливата международна реакция (политическите среди в Европа ще се съобразят с реалностите и ще намалят негативната риторика, но ще се засили финансовият и институционален натиск), така и трудностите да се отговори на високите очаквания във вътрешен план.

Парадоксално, но може да се окаже, че шансовете са по-сериозни страхът от „явлението СИРИЗА” да наложи реформи и преосмисляне на политиките в Европа, отколкото изгледите за успех на „управлението СИРИЗА” в Гърция. Симптомите за промяна вече са налице - „комисията Юнкер” изведе икономическия растеж и създаването на работни места като свой първи приоритет, лансира идеята за 300 млрд. евро инвестиционен фонд, а преди дни и Европейската централна банка реши да интервенира (5 години след аналогични действия в САЩ) и да инжектира над 1 трилион евро в икономиките на страните от еврозоната.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения