Революционното нетърпение води до кървави диктатури

Очертанията на опита за преврат подсказват за често използваното в практиката на спецслужбите "рефлексивно управление на противника"

Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки, знаем от Жан-Жак Русо. Обратното важи за нетърпението. Горчиви плодове берат тези дни участниците в провалилия се опит за преврат в Турция. Изглежда ги изработиха президентът Ердоган и приближените му в тайните служби, подтикнаха ги да избързат неподготвени и зле организирани, за да се смаже в начална фаза резултатен военен метеж. А че отдавна е назрявал и грижливо замислян, не се съмняваме - твърде много са недоброжелателите на турския президент, сред тях душманите му са в изобилие, особено сред генералитета и старшия офицерски състав.

Подробности нямаме, може да излязат след време частично или напълно, може и да не ги видим никога. Очертанията на събитието обаче подсказват за често използваното в практиката на спецслужбите "рефлексивно управление на противника".При него чрез определено прецизирано според особеностите на обекта - субект, група, организация, държава - действие или поднесена достоверна информация той бива подтикнат рефлексивно и донякъде несъзнателно да извърши желаните действия, от които подбудителят ще се възползва впоследствие.

Щом има обективна основа за появата на заговори, щом са добре известни кръговете и групите, които най-вероятно ги мътят, те най-внимателно се следят и изучават от верни на върховната власт контраразузнавачи.Чрез атентата в Сараево вкараха Русия в Първата световна война. Неотдавна чрез майданския преврат в Киев я подтикнаха да изпрати „зелени човечета“ в Крим. И в двата случая след рефлекторните си действия получи много големи неприятности.

Ердоган години наред пренаписва наследения от Кемал Ататюрк държавен модел, като отваря страната към ислямистките ценности в стремеж да оглави ислямския свят. На практика в Турция се осъществява революционен процес с обратен знак.

Не само опасна, но трудна и сложна задача, изискваща не само критичен процент ислямизирано население, но и много време. Човешкият живот обаче е кратък, политическият - още по-кратък, и от това обстоятелство се ражда нетърпението на визионера да види края на делото на живота си. Историята изобилства от такива примери. Припряността е един от видимите признаци на склонността към насилие, обстоятелствата около Турция и нейния президент усилено способстват за проявите му.

Война пламти по дългата южна граница, гражданската война с кюрдите и сблъсъците с различни социални кръгове в страната не стихват, отвориха се хибридни войни с почти всички съседни държави, все по-зле се прикрива враждебността от страна на редица по-далечни и по-силни страни. Голяма камара от сложни и болезнени проблеми, появява се и се задълбочава хроничен стрес, нетърпението все по-често се проявява като агресивност, сприхавост, невъздържаност, невротични реакции. Следователно готовност за преврат има отдавна, несъмнено е проведена и някаква подготовка, но без известно съгласие на Вашингтон висшите началници не биха започнали операция. Така са постъпвали и преди четирите преврата, осъществени в миналото.

Какво е подтикнало малка група офицери да избърза? Уверено можем да предположим, че това е била вече подготвената от Ердоган поредна мащабна чистка, в която на нетърпеливите е подсказано, че фигурират в първите списъци. Вероятно сред тях е имало и провокатор, вкаран или превербуван от верни на президента хора от тайните служби. Не може да изключим и от Вашингтон да е имало някакъв знак на одобрение за преврат, но по принцип и не конкретно за този момент. Резултатът е според нашата поговорка за бързата кучка, която слепи ги ражда.

Близкият до партията на Ердоган вестник “Йени Акит“ веднага след атентата излезе със заглавието „ЦРУ стои зад атаките!“ В друг пропрезидентски вестник „Таквим“ се твърди, че зад атентатите в Бостън, Париж и Брюксел се вижда дългата ръка на ЦРУ. И преди опита за преврат за всички беди в Турция проправителствените медии често обвиняваха Вашингтон. Разбираемо с оглед крайно неприятната за Анкара сложна игра на САЩ в региона, включваща флирт с кюрдите.

Лично Ердоган обвини като главен виновник за неуспелия опит за преврат ислямския проповедник Фетуллах Гюлен, който преди години е бил и негов духовен наставник. Гюлен отдавна живее в САЩ, следователно турският президент откровено сочи и Вашингтон с пръст, а Анкара официално поиска екстрадицията му. Рискован ход, но вече няма накъде, опасният път на репресията е избран, а той е като стръмния улей на бобслея.

Революционното нетърпение бързо поведе Ердоган към едноличната власт, към агресия в различни посоки и спрямо различни групи от турските елити, а не само срещу заговорниците. Стотиците арестувани офицери стават хиляди, обилните уволнения в средите на магистрати, полицаи, служители в администрацията, учители, университетски кадри и военни вече са поголовни. И в Турция закономерно се въведе извънредно положение поради сериозната перспектива от пламването на гражданска война и извън югоизтока.

„Дестабилизацията е наистина силна по отношение на самата страна и целия регион... В Европа и света се усеща изключително безпрецедентно напрежение... започват да се приемат закони, които очевидно не са в унисон с демокрацията“, каза арабистът проф. Владимир Чуков. Нашето МнВР съобщава: „На територията на цялата страна се провеждат серия от операции на турските сили за сигурност, вследствие на които може да се очаква ескалиране на напрежението и да се генерират заплахи за физическата сигурност на гражданите... на много места се организират масови обществени мероприятия като митинги и протестни шествия.“

Всенародна подкрепа няма, турското общество е драматично разделено на няколко непримирими части. На митингите в подкрепа на президента веят знамена и размахват неговите, а не на Ататюрк портрети, ислямисти, призовани на площадите от джамиите. Това е религиозна мобилизация. През последните месеци жандармерията и армейски части свирепо смазаха съпротивата в кюрдските градове и села, но на кюрдския народ не му е за пръв път, ще надигне глава за съпротива. Не е малък процентът и на демократично настроените граждани, техните протестни изяви също правят диктатурата неизбежна.

Само на пръв поглед и главно на първо време изглежда, че Ердоган еднозначно печели от случилото се. Твърде неясна все още е неговата победа и скоро ще си проличи дали революционното му нетърпение няма да му изиграе лоша шега, както това се случи с френските и руските революционери.

Преди 227 г. френската революция тръгва с лозунга „Свобода, братство, равенство“, но още при щурма на Бастилията сред санкюлотите, работниците и търговците се долавят белезите на радикализма поради страха от контрареволюционни заговори и репресии. Задействано е революционното нетърпение. Настъпва времето на Великия страх, на призива „Мир за колибите, война на дворците“. Декларацията за правата на човека и гражданина, отмяната на феодалните привилегии не спират страшните кръвопролития. В „републиката на добродетелта“ формират Революционния трибунал, още на четвъртата година започва периодът на Терора, пръква се неговият „ангел“ Робеспиер, после идват „силният човек“ Бонапарт, империята и военните експанзии в Европа. Руската Октомврийска революция от 1917 г. в много голям обем повтаря събитията от френската. Червен терор болшевиките обявяват още следващата година, последван от страшна гражданска война и сталинските репресии.

Днес агресивната идеологизирана припряност не е само в Турция и в някои ислямски страни. Мнозина бързат в Москва да възродят свърхвеличието, яростно нахъсани са американците да запазят своята световна хегемония за вечни времена. Регионалните войни стават все повече и все по-свирепи, а все по-реална става перспективата хибридната световна да се разгорещи. А България пак е между воденичните камъни.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи