Мониторинговият доклад за България отлага оценката на актуалното състояние в полза на възможните промени в бъдеще. Приемането на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система от Народното събрание, и то с внушително мнозинство, е възприето като знак за консолидиране на политическа воля за провеждане на реформите. Но съмненията относно ефективността на тяхното провеждане продължава да доминира в оценката на европейските експерти.

Повече отвсякога в доклада личи натрупаната умора от мониторинга.

Първите белези на тази умора станаха видими преди години, когато започнаха да се изчерпват възможностите за структурни промени в съдебната власт. Институционалният подход на експертите достигна своите естествени граници. Формално институциите работят, правителствата декларират желание за промяна, а възможностите за гражданско участие и контрол в процеса се увеличават. Реално - няма повишаване на общественото доверие в съдебната власт, не намалява усещането за несправедливост в обществото, както и не нараства ефективността в противодействието срещу организираната престъпност и корупцията. Методологията на мониторинга не дава отговор на въпроса защо е така. Докато не бъде получен отговор, който да има рационален смисъл и да подлежи на измерване, Европейската комисия ще продължи да прилага мониторинга, защото това изглежда по-добре, отколкото да го спре, без да са налице видими резултати.

Умората и загубата на посока в анализа на експертите провокира ответна реакция в българските институции. Те изработиха ефективни механизми за отчитане, за представяне на проблеми и за демонстрация на желание за реформи. Техните представители продължават да се съгласяват с изводите в поредните доклади и да декларират, че ще продължат да полагат усилия. При сегашния доклад тези нови умения на политическата мимикрия достигнаха нов рекорд - представители на всички политически партии заявиха, че приемат и подкрепят изводите на мониторинговия доклад, като побързаха да се похвалят, че подкрепят реформата.

Политическата и институционалната реакция на доклада в България остави впечатлението, че сме готови да продължим така още поне десет години. В същото време всеки следващ доклад „потъва” все по-бързо в публичното пространство. Отзвукът от този най-вероятно няма да направи изключение. Още през следващата седмица всички ще са забравили за неговите изводи.

В доклада за Румъния се посочва, че в страната ясно се очертават две тенденции - на желание за ефективно противодействие на корупцията и на съпротива срещу подобни усилия. В известен смисъл това също е добра новина, тъй като линията на противопоставяне е видима. В същото време опитите за политическо влияние върху дейността на съдебната власт продължават да бъдат проблем. Няма ефективно противодействие на тактиката за атакуване през медиите на магистрати по подозрения в корупция. Новото законодателство трябва да улегне, а конституционният дебат продължава.

Самият факт, че докладът за Румъния изглежда по-добър, отколкото резултатите от мониторинга за нашата страна, не означава че трябва да приложим директно т.нар. челен опит. Румъния не е намерила някакъв нов път за справяне с политическата корупция и самите румънци са дълбоко убедени в това. Проблемът е в това, че в доклада за България липсва констатация за решително противопоставяне срещу корупцията. Тя е заменена с разбирането за „… недостатъчната решителност за реформи”.

Липсата на воля за реформи означава, че онези, които управляват, са удовлетворени от сегашното състояние. Това означава, че властващите групи, които определят дневния ред в държавата, виждат своя интерес в запазване на съществуващото равнище на неопределеност. Интегралният показател за това е отношението към корупцията.

Проблемът никога не е бил в това да убедим европейските експерти, че в България се прави нещо срещу корупцията. Правени са и продължават да се правят прекалено много неща. Именно тази прекаленост показва, че всъщност няма воля за установяване и наказване на злоупотребата с влияние и власт. Механичното увеличаване на контролни органи и административни процедури по-скоро насърчава търсенето на нови пазари за корупционно влияние, а не слага край на злоупотребата с публичния интерес.

Макар и не категорично, в отделни детайли на новия доклад се очертава опит за преодоляване на монигоринговата умора. В няколко насоки експертите предлагат да се направи оценка на въздействието от приложените мерки. Оценката на въздействието, ако е направена както трябва, ще покаже доколко въведените промени са постигнали очаквания резултат. Преди всеки доклад се готви анализ на реализираните след предходния доклад мерки, а след това - нов план за отстраняване на констатираните дефицити. Достигнахме до абсурдното състояние, в което е време да се направи оценка на плановете за оценка, разработени в отговор на предишни оценки за състоянието на съдебната власт.

Една подобна оценка изглежда още повече на мястото си по отношение на противодействието срещу корупцията. Колко струваше на страната ни през последните години това противодействие? И то не само като пари, а и като време, интелектуални усилия и ресурси. Въпрос на липса на необходимата експертиза, за да се установи корупцията ли е това, което ни пречи, или нещо друго? През изминалите повече от петнадесет години всички форми на корупцията бяха изследвани и установени, но това не промени ефективността в противодействието срещу тях.

Време е за подобна равносметка - както за постигнатото от българските институции, така и за самия мониторингов механизъм. Време е да се опитаме да оценим колко ни струва отлагането на необходимите реформи и тактиките за групово оцеляване срещу реформите. Мнозинството или поне онези, от които зависи постигането на разумен напредък, предпочитат да запазят влиянието си върху съществуващото положение. Всеки опит за подреждане и рационализиране на дейността на институциите би означавал съществени кадрови и структурни промени, а това ще наруши старателно изграждани и дълготрайно поддържани зависимости.

Истинските реформи могат да бъдат реализирани само от добре организирани и компетентни малцинства. Мнозинството никога не може да постигне съгласие относно насоката и мащаба на реформите. За него остава само да се адаптира към постигнатите резултати. Докато мнозинството одобрява по принцип някакви реформи, а липсват техните истински инициатори, не ни остава нищо друго освен да изчакаме следващото междинно отчитане на липсата на решителност за реформи.