Ако сегашното споразумение се провали, в близко бъдеще не може да се очаква политическата воля за преговори

Уморен оптимизъм. Такова бе настроението след подписването на декларацията в Минск от президентите на Русия, Франция и Украйна и канцлера на Германия. На следващия ден заедно с умората започна да се стопява и оптимизмът.

Поначало бе ясно, че ключово значение за спиране на военните действия ще има политическата воля на страните в конфликта за спазване на договореностите и способността им да контролират събитията на терен, включително да предотвратят провокации на собствените си екстремисти. А в международен план - позициите и реакциите на отсъстващите от преговорната маса.

Съвсем според очакванията воюващите страни се опитаха да постигнат максимални предимства в буферните дни преди прекратяването на огъня. Както и да обвинят противниците си за нарушенията след влизането му в сила - едните за обстрела на Горловка, другите - за атаките срещу Дебалцево (за жертвите едва ли има значение чии снаряди полетяха първи). Но това даде повод и на двете страни да заявят, че засега нямат намерение да пристъпят към изтегляне на артилерията си, както го изискват договореностите.

Неочаквано обаче бе посрещането на президента Порошенко в Киев. Първо премиерът Яценюк заяви, че не вярва на споразумение с руски подписи под него. После лидерът на „Десен сектор" Ярош обяви, че не признава договореностите и че неговите два батальона продължават бойните действия и успешно завземат нови територии. Същественото е, че тези два батальона от доброволци са част от украинската армия в района на бойните действия.

След въздишката на облекчение в Берлин и Париж овациите също бързо стихнаха. Европа бе завладяна от скептицизъм (за изпълнението на мирния план), граничещ с разочарование (относно неговото съдържание). Меркел и Оланд получиха обвинения, че са направили подарък на Путин, като са се съгласили на отстъпки, без да получат гаранции. Тезата за дипломатическата победа на Русия обаче странно кореспондира с обвиненията, че Москва минира изпълнението на едно изгодно за нея споразумение. А налагането на допълнителни санкции от ЕС няколко дни след "Минск-2" едва ли би могло да се тълкува като стъпка към деескалация на напрежението.

Вашингтон също реагира в рамките на предвидимото - приветствайки споразумението като потенциално значима стъпка към мира и изразявайки резерви относно ангажираността на Москва и Донецк за неговото съблюдаване. Същевременно, търсейки баланса между тревогите на Европа от дългосрочна дестабилизация на отношенията с Русия и упреците на консервативните кръгове от Републиканската партия за загуба на американското лидерство в света, Обама остави отворен въпроса за евентуални доставки на оръжие за Украйна.

Очаквано в Москва нямаха никакви проблеми с контрола върху събитията - там нямаше критики към Путин, а и сепаратистите бързо ратифицираха споразуменията. Но пък отказват да осигурят достъп на наблюдателите на ОССЕ до района на бойните действия.

А най-неудобно в цялата история изглежда споменаването на превърналия се неочаквано в основен миротворец Лукашенко. Минск се оказа град в пространството, но не и столица на държава, чийто президент домакинства ключови преговори за мир.

Тази реакция определено не отдава дължимото на усилията на Меркел и Оланд да ангажират целия наличен дипломатически ресурс и да заложат личния си политически авторитет за постигане на мирно и дългосрочно разрешение на кризата. Декларацията от Минск предвижда не само конкретни действия за спиране на войната - тя разписва и необходимите мерки по изграждането на мира. Важно е, че наред с прекратяване на бойните действия, изтегляне на тежкото въоръжение, чуждестранните въоръжени формирования и наемници се изисква създаването на демилитаризирана зона и механизъм за международен контрол върху нея от страна на ОССЕ. Фиксирано е и ключовото за Украйна, а и за стабилността на мира в района възстановяване на украинския контрол върху руско-украинската граница.

Сред мерките за изграждане на мира следва да се отбележи акцентът върху най-неотложните проблеми на населението в района - възстановяването на социалните плащания (пенсии, детски надбавки и др.), прекъснати от Киев от месеци. Ангажиментът за конституционна реформа и децентрализация специално на областите Донецк и Луганск (който от страна на сепаратистите се чете като федерализация и право на вето върху членството на Украйна в НАТО), както и за провеждането на местни избори (означаващ непризнаване на изборите в двете области през миналата година) е насочен към създаването на дългосрочна правно-административна рамка за реинтегрирането на Източна Украйна. А приемането на закон за амнистията е максималното към момента доближаване до идеята за национално помирение, без което бъдещото съвместно съжителство едва ли би било възможно след толкова пролята кръв.

Две са значимите отсъствия в документа. Във формулировката за пълното съблюдаване на суверенитета и териториалната цялост на Украйна липсва обичайната добавка: „в международно признатите граници". Което оставя отворен въпроса за Крим - когото Русия вече не счита за част от украинската държава. От друга страна, модифицаран е записът за продължаване на общонационалния вътрешноукраински диалог, което е свързано с непризнаването от Киев на властите в Донецк и Луганск като легитимни партньори за преговори.

Победа. Преди мира. И вместо договорения мир. Очевидно тази философия не е чужда нито на Киев, нито на Донецк. Независимо от заявленията, че решението може да бъде само политическо. И че отношенията между победители и победени по-скоро раждат нови разделения и реваншизми, отколкото служат за основа при изграждане на единно общество.

Едва ли е реалистично да се очаква, че ако сегащното споразумение се провали, в близко бъдеще може отново да бъде мобилизирана политическата воля за преговори. А цената, която ще бъде платена, докато се стигне повторно до политическо решение, ще бъдат няколко хиляди нови жертви. Украински граждани. Независимо от коя страна на барикадата са в момента.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения