Неправителствени организации: Белгия води непрозрачна политика в Сирия

Ръководството на СИДП награди най-добрите си горски-стрелци

Уран и Нептун са били донесени в Слънчевата система от друга галактика

Автоматик с 8 предавки за семейния комфорт Моделите C4 Spacetourer и Grand C4 Spacetourer първи получават новата трансмисия

Оставиха в ареста девет от задържаните служители на ДАИ – Благоевград

Няма предпоставки за екстрадирането на Желяз Андреев, заяви Сотир Цацаров

Адвокатът на шофьорката от магистрала “‘Тракия”: Предприела е изпреварване, след което споменът й е неясен

Какво да правим с дете, което се буди в 4 ч през нощта

Сърбия трябва да присъства на срещата в София, заяви Вучич

Рибари в Силистра се оплакват от тормоз на румънски граничари

УНИЦЕФ: Едно от всяко седмо дете в света не е ваксинирано

Репортери без граници: Омразата към журналистите, която се засилва в Европа и САЩ, е заплаха за демокрациите България е на 111 място по свобода на печата в света

Евростат: Всеки трети българин живее в сериозен риск от бедност

Тръмп нарече Ким Чен-ун „много отворен“ и „много почтен“ човек

Най-малко 10 загинали при пожар в нелегален нефтен кладенец в Индонезия

София хубавее. Но…

Снимка СИДП

Ние сме тротоар със счупени плочки. Затова не гледаме напред, а в краката си

Без чар остана „Пиротска”, гласена да се превърне в културен център. Пропадна и „Шишман”

София наистина хубавее. Радваме се на придобивки, каквито нито едно предишно кметско тяло не ни осигури. Метрото, надлези и подлези, опазването на Борисовата градина, транспортни връзки, възстановяване на знакови фасади, грижата за зелените площи са само част от новата реалност на стария град.

Колкото и да не довиждат скептиците или вечните хейтъри с дълбокото си заложено отрицание към всичко хубаво, имаме кметица и главен архитект – със съответните екипи, които без много шумотевица правят столицата по-приятно място. Споменът за предишни кметски екипи ни къса сърцето: игри на дребно, лобистки решения, унищожаване на 10 000 дка зелени площи, или една трета от белите дробове на София – поредицата съмнителни концепции, дъхтящи на далавери, край няма. Миловидната Йорданка Фандъкова се оказа жена с характер, арх. Петър Диков въпреки тежкото наследство и игрите на десетки тарикати, както и цялото кметство повече от всякога ни внушават надежда.

Оптимизмът на старите кучета, наречени софиянци, се зарежда и от съдействието на Столичния общински съвет. От десетките добри решения ще припомня две. СОС спаси градинката до Руската църква, като отстъпи на фирмата собственик процентите от участието си в Халите; лиши града от т.нар. трамвай „Безумие”, който по проект трябваше да тръгне от Семинарията, на гара Пионер да забие в Борисовата градина, да срази бул. „Никола Габровски”, за да стигне до Студентския кампус… СОС както никога досега се научи да изучава оценката (позицията) и недоволството на гражданските обединения и да се съобразява с тях.

Вгледани в големите проекти, столичните градостроители от ново поколение нямат време или ресурс да са концентрират в малките програми, в онези детайли, които бележат битието на града. Нямат възможност или нямат грижата да вкарат повече свобода на решенията, повече артистичност, повече смелост на визията. Знакови пространства от древния град така и не успяват да се вградят в съвременната природа на столицата. Ларгото е печален белег на чиновническата стихия. Да притежаваме това ценно наследство, и то повече от две години, вместо туристическа възхита да произвеждат жаби, водорасли, локви и разруха, е величайший подвиг на културното ни безхаберие. Кметство и министерство не могат да си поделят грижата до ден днешен, нормата чупи ръцете на доброжелателите, законът им се смее, ние и чужденците се чудим. От миналото си произвеждаме горест и найлон. Гняв и безсилие. Тук не желая да навлизам в дебатите точно по този ли начин трябваше да бъдат изложени древните находки, колко пъти носещите пилони свиха изложбения простор и как бетонът с цялата му прелест надделя над автентичността.

Нямаме нова архитектурна идея, с която малко-малко да се наместим в световните архитектурни списания, изложби, конкурси. В нашата концепция за модерно поселище с богато минало липсва творческа дързост. Затова великите проектанти не ни цитират, подминават ни като ретро-квартално-соц произведения, сгънати и препънати от иновационна немощ. Зала „Армеец” например. Остаряла и огрубена еклектика на форми и обеми, реален архитектурен провал. Проектантите, набутали това недоразумение в тялото на града, уютно се скриха в анонимността. Нашите художници на голямата експозиция, наречена град, рисуват безпомощно. Е, да се покани Заха Хадид за зала „Армеец” е възторжена хипотеза най-вече заради базнословните хонорари на агенцията й. Но пък други градове се радват на произведенията й – Дворецът на водата в Лондон (построен за олимпиадата) във формата на гигантска капка, Културният център в Баку (2012 г.), Неаполитанската гара, която изглежда като балон (“Ах, цепелина оттука мина”), Центърът за съвременно изкуство в Синсинати, новият парламент в Багдад, Танцуващите кули в Абу Даби и други незабравими идеи, истински произведения на развихрената фантазия и опит. Скъпи са ни Франк Гери ( „Уолт дисни консърт хол”, 2003 г.), Пол Андрю (“Гигантското яйце” в Пекин), холандецът Рем Колхас с неговата незабравима „Каза да музика” в Порто, Соу Фуджимото (галерия Serpentine в Лондон), сънародникът му Тойо Ито, построил футуристичния стадион на Тайван, който освен всичко друго произвежда и… ток. Списъкът е безкраен, неограничим и постоянно попълван. В него няма наше участие. Нито една грандиозна или минималистична идея. Нямаме дори проект за автобусна спирка. За нови плочки, за нови кашпи. Дори скромните ни идеи се раждат стари. Булевард „Витоша” бе означен от групи млади таланти, които проектират във Виена (и други градове) като боза, размита среда без център, плочесто нискобюджетно творение без живот. Без чар остана „Пиротска”, гласена да се превърне в културен център. Пропадна и „Шишман”. Въпреки новата си част – или тъкмо заради нея – Женският пазар остана без атмосфера. Вместо да усвоят дискутирания две десетилетия скелет пред НДК, като го превърнат в паметник на разрухата например, великите общински съветници, които не различават УПИ от ОПА, гласуваха той да бъде демонтиран. Няколкото конкурса за спирки на градския транспорт родиха поне пет прекрасни идеи, но поради наши си навици те останаха на чипове. Кметството съзнава, че парите стимулират въображението, осигурява ги, макар и в съкратен вариант. Дава, ама не получава. Както дадохме милиони на няколко чужди фирми да ни посъветват как да си организираме транспорта. Напълнихме гушата на една английска агенция с два милиона лева, която ни внуши, че най-тежките катастрофи стават на кръговото на Четвърти километър и че преминаването на червено е забранено.

Ние си забраняваме неординерното мислене, съвременните концепции и смелото градско творчество. Конкурсът за четирите района в центъра освен че отидоха в архива на световната архитектурна практика, отидоха и в съда – наш принос в характера на демокрацията. В поведението на града пак поради наша народопсихология и законова обратимост битуват стотици използвачи, собственици на великолепни сгради в центъра, „оставени да се саморазрушават с надеждата да издигнат на тяхно място нещо по-високо и печелившо”, сподели арх. Петър Диков. Столичният инспекторат с години не може да се справи с драскачите, с кашоните пред магазините, с лепачите на афиши по стълбове и фасади, със старото соцмислене, че общинският тротоар е част от собствения магазин.

Ние сме тротоар със счупени плочки. Затова не гледаме напред, а в краката си. А който гледа надолу, вижда единствено обувките си.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.