Преди да коментирам злободневния проблем - първата организационно-политическа криза в партията АБВ, искам да припомня началото на формацията.

АБВ се роди на 11 ноември 2010 г. по инициатива на тогавашния президент Георги Първанов, като гражданско сдружение. Идеята не беше партийна, дори не беше лява, както пролича от написаното в поканата: “Не е време за обяснения кой е ляв и кой - десен - днес залогът е бъдещето на нашето отечество”. Претенцията беше да се изведат на преден план обединяващите идеали от Българското възраждане и да се противопоставят на разделящите днешните българи интереси на политическите партии.

Едва ли има нужда да припомням, че призивът всички да се обединят в единен фронт, пардон, сдружение, противоречи на плуралистичната демокрация, която залага на политическите алтернативи. По-важно ми се струва това, че тогавашната Алтернатива за Българско възраждане се оказа мъртвородена. Както заради нежеланието на автентичните десни да се включат в проект на левия президент, така и поради пренебрежението, с което истинските леви отхвърлиха идеята като аморфна политически.

Неуспехът на гражданското сдружение бе подпечатан от неговия създател с декларация от 2011 г., че го замразява. Две години по-късно проектът беше трансформиран в дискусионна платформа в БСП, а в началото на 2014 г. Георги Първанов, вече член на ръководството на БСП, обяви, че АБВ ще участва в евроизборите, но не като партия, а с коалиция. Защото: „Аз винаги съм кандидатствал с коалиция”. Първата политическа стъпка на АБВ беше заявена с призива-парафраза от Априлското въстание през 1876 г.: „Пушката вече гръмна и ефектът е очевиден - ние сме първата стъпка в разбиването на монопола в българската политика”. Но както през 1876 г. първият изстрел не довежда веднага до освобождението, така и АБВ на евроизборите не успя да изпрати Ивайло Калфин в Европарламента. Резултат обаче имаше, получените 90 хиляди гласа дадоха увереност и на 28 юни 2014 г. АБВ стана политическа партия.

И дойде големият политически успех - със 136 хиляди гласа АБВ влезе в Народното събрание през октомври 2014 г. Макар че беше най-малката парламентарна фракция с 11 депутати, това ѝ даде правото да участва в преговорите на големите за съставяне на правителство. И стана част от историческия втори кабинет на Бойко Борисов. Сътрудничеството започна прекрасно. Първанов оцени програмната декларация на кабинета като „Един добър документ. Вътре има около 40 предложения на АБВ, които са приети - енергетиката, данъчната политика и, разбира се, социалната политика”. АБВ бе възнаградена за подкрепата, като наследи сградата на НДСВ.

Статутът на АБВ в правителството на Борисов е много особен - участва в кабинета, и то с вицепремиер - Ивайло Калфин, има подписано споразумение с ГЕРБ, но не е част от коалицията на ГЕРБ с Реформаторския блок. Къде е проблемът? В това, че подобен статут - вътре-вън, може да бъде предимство, но и голям недостатък, защото изцяло зависи от политическата практика. С други думи, ситуацията изглежда добра за умел политически играч като Първанов и за опитен управленец като Калфин. Само че в подобна неясна позиция с плаващи пясъци в парламента по-добре се справя природният политически талант Борисов.

Още в първите месеци от участието си в управлението партия АБВ бе принудена да направи отстъпки. Първо се отказа от тезата си за отмяна на плоския данък, като се опита да обясни тази отстъпка със странното твърдение, че и с БСП не успели да се преборят по този въпрос. Странното е, че плоският данък беше въведен през 2007 г. от правителство, в което Ивайло Калфин пак беше вицепремиер и не каза нищо срещу този данък, да не говорим за тогавашния президент Първанов, който подкрепяше идеите на социалния либерализъм. Втората отстъпка беше свързана с провала на „Южен поток”, особено болезнена за лидера на АБВ, защото беше последната брънка от широко рекламирания „голям шлем”. Оставям настрана по-дребни отстъпки като реформата в пенсионната система и други разминавания с правителствените партньори.

Истинското предизвикателство, което доведе и до голямото сътресение в АБВ, беше арогантното предложение на финансовия министър Владислав Горанов парламентът да позволи на правителството в следващите три години да вземе дълг от 16 млрд. лева. Тук вече парламентарната група на АБВ трябваше да направи избор между принципите и прагматизма. И избра прагматизма, за да остане в правителството. Опитният лидер на АБВ Първанов веднага разбра колко тежки могат да бъдат последиците и реагира остро, подавайки оставка.

Дотук - добре. Последва обаче водевил. Независимо че АБВ е много млада партия, този сюжет - подаване на оставка и търсене на вот на доверие, вече е игран след неуспеха в евроизборите през 2014 г. Затова сега беше обогатен - твърда оставка на Първанов пред Националния съвет, но и декларация, че няма да откаже нова номинация за председател. И нямаше изненада - още на другия ден номинацията се появи, макар и от Добрич, възможно най-далеч от София. От уставна гледна точка всичко е наред, но тези маневри само потвърдиха коментарите на зложелателите, че става дума за театър и Първанов няма намерение да напуска собственото си творение.

Ясно е, че АБВ едва ли може да просъществува без своя лидер и създател, колкото и най-изтъкнатите ѝ политици като Ивайло Калфин и Румен Петков да се кълнат, че партията не е лидерска. Лидерска е и в това няма нищо лошо, ако погледнем ГЕРБ. Проблемът на АБВ не е в това, че е лидерска, а в основополагаща ѝ цел – „да заеме изпразващата се ниша в лявото политическо пространство”. Тъй като това не би могло да стане с политика, в която тактиката при всеки новопоявил се проблем взема връх над стратегията.

Ако трябва да обобщя - надеждата, че в България четвърт век след началото на прехода може да се появи истинска левица, засега не се реализира. И вместо АБВ да изтласка БСП от лявото пространство и да заеме нейното място, тя все по-ясно се е устремила към съдбата на Евролевицата - ярък изгрев и бърз залез.

По своята непоследователност АБВ прилича на политическите послания на създателя си Георги Първанов. След като беше избран за президент той ту обявяваше, че никога няма да се върне в БСП, ту че може и да се върне, за да помогне за отварянето ѝ към нови коалиционни партньори, ту че като се върне в ръководството, ще седне на последния ред, ту че ще се опита да я оглави, което дори и се опита да направи, но в последния момент се отказа. Изглежда партията АБВ е заимствала от своя лидер именно неговата стабилна нестабилност.