Tехнически проблем затрудnqwa обработката на граничните пунктове

Вижте мотивите на правителството за предложените за назначение от президента 10 нови посланици

Има задържан за смъртта на четиримата в Каспичан

Ограничават движението по Северната скоростна тангента в посока Ботевград заради ремонтни дейности

Пламна пожар в центъра на София

Община Свищов осигурява топъл обяд за бедни за празниците на града

Откриха четири трупа в къща в Каспичан Няма информация кои са жертвите и как са загинали

Новият заслон „Кончето“ в Пирин планина е готов

Наградиха народни носии от колекцията на еленчанин Отличията са присъдени на фестивал в Балчик

Два дни затруднено движение от Благоевград до Кресна

Данъчни проверяват търговците на риба Запечатаха 5сергии на Колхозния пазар във Варна заради неиздаден касов бон

Работодатели от 13 страни идват на трудова борса във Варна

Опозицията атакува Орбан, че е ходил на мач в България

Доплащаме 2 млрд. лв. годишно за здравни услуги България е с най-висок брой хоспитализации е ЕС

Започна разчистването на падналата фасада на мола в Благоевград (СНИМКИ)

„Ти звони звончето?“

Онзи ден истински се развълнувах – лидерът на опозицията в Македония и кмет на Струмица Зоран Заев заявил в интервю, че имал данни за това, че и български посланици в Скопие били подслушвани. Поне на двама от тях вече били предадени записите с техните осветлени разговори. Както между другото и на двама американски амбасадори край Вардар. В някои от информациите обаче, пренесени у нас от една популярна частна информационна агенция, се казваше, че въпросните записи били предадени в българското посолство в Скопие. Интересно.

Като човек, свикнал да проверява нещата, звъннах, попитах и се оказа, че в българското посолство в Скопие на ул.”Златко Шнайдер” № 3 до този момент няма предоставени никакви записи на подслушвани разговори на наши посланици или на други дипломати и служители. Няма. Значи ли това, че Зоран Заев е излъгал или е преувеличил, или е подметнал някакво бъдещо свое намерение? Или пък информационната агенция, пренесла думите му, е била неточна, или се е подала на изкушението да направи сензация? Нямам представа.

Макар че каква новина е наистина съобщението, че български посланици в Скопие били подслушвани. Толкова години работих като журналист в Македония, толкова хора минаха през нашето дипломатическо представителство и всички бяхме наясно, че сме наблюдавани, подслушвани, следени и какво ли не още. Както, впрочем, и представителствата на другите държави и международни организации, работещи в Скопие. Но вниманието към българите е с по-висока степен тъкмо защото сме българи.
Хората, които работеха и бяха наясно с това, го приемаха като даденост, на която не трябва да се обръща внимание. Вършиш си работа, гледаш си живота и толкова. Особено спокойни бяха такива, които вече са прекарали по един или два мандата в други държави. И всичко, свързано с наблюдението, се прехвърляше в една анекдотична плоскот. Първото, което новодошъл дипломат или служител правеше, бе да хвърли поглед върху втория етаж на триетажната къща срещу сградата на посолството. Там щорите на прозорците никога не се вдигат. Е, там е разположен екипът на местните македонски служби за наблюдение върху живота и дейността на посолството и на дипломатите и служителите, които, освен че работят, живеят на горните етажи в същата сграда. Хората, които отговаряха за сигурността на амбасадата, дори са ми подхвърляли, че се познават с македонските колеги отсреща. Все пак работят в една сфера и са от един бранш.
Като анекдот, а може би беше и самата истината, се разказваше историята за първото посещение на новоизбрания президент Борис Трайковски в македонската Агенция за разузнаване. Борис стана президент през 1999 г. и понеже по конституция той отговаря външното разузнаване, отишъл на посещение при тях в бялата красива сграда в югоизточния край на Скопие да се запознае с хората и дейността му. Много горди, шефовете на Агенцията му пуснали на екрана на живо и в реално време сградата на българското посолство с всичките подробности около нея – кой влиза, кой излиза, кой чете таблото пред входа и така нататък. Нормален работен ден, както се казва. Нов, нов, колко да е бил нов, Трайковски все пак се усетил и попитал: ама, чакайте, аз съм дошъл на гости на външното ни разузнаване, какво ми показвате картинки от Скопие, това си е работа на друга служба, която си има министър на вътрешните работи? Дайте да видим вие какво работите. Ами, ние… и така нататък.

Ако това е било през 1999-а или в началото на 2000 година, само преди две години имаше друг „номер”. На 12 май 2013 година, когато у нас бяха парламентарните избори, със съпругата ми бяхме в Скопие на някаква конференция. Отидохме да гласуваме в посолството и тогава за първи път се зарадвах от огромната опашка хора, чакащи да пуснат гласа си. Това бяха хора с българско гражданство, дошли от цяла Източна Македония. Онези от западните части на страната отиваха в консулството ни в Битоля. (Тогава Лазар Младенов, председателят на Българския културен клуб, който живее в Струмица, ми се оплака за пореден път: гледай, ако бяхме открили секция за гласуване в Струмица, щеше да има много повече хора да гласуват, все пак не всички могат да си позволят да пътуват до Скопие. Направихме искане, но го отхвърлиха, защо – не знам…) В същия ден обаче, неделя, в Скопие се провежда традиционният международен маратон из улиците на града. Няма лошо. Но организаторите бяха направили така маршрута на маратона, че той да минава по улицата, на която се намира главният вход на посолството ни. При това бегачите тичаха покрай него два пъти – на отиване донякъде и обратно на връщане. И понеже македонците винаги се натягат подобни прояви да минават гладко, бяха наситили трасето с униформени и цивилни полицаи, които съвсем очевидно бяха най-много пред сградата на амбасадата. Колкото и да е наивен човек, не може да не стигне до умозаключението, че охранителите на маратона хвърлят по едно око и върху опашката от чакащи за гласуване хора отсреща. Било „прозрачно” намерението на местните служби, било „рутинно”, ама как така се случва, че винаги подобни игрички стават около българското посолство. Било случайно съвпадение. Хайде де!
Започнах работа в Македония като кореспондент на Българското национално радио в началото на декември 1993 г. Настаних се в квартирата, наета преди две години от радиото за нуждите на пратениците от София и от Радио Благоевград. Все пак тогава бяха бурни години, Македония се бореше за своята независимост и суверенитет, интересът беше огромен. Два-три дни се устройвах, на четвъртия звъннах в редакцията, дадох номера на домашния телефон и се договорих да ме търсят, за да предавам. Дойде време да ми звънят – няма нищо. Минаха 10-15 минути – нищо, телефонът мълчи. Странно, редакторките в София са железни, света ще обърнат, но ще намерят връзка. Апаратът мълчи. Вдигам слушалката и чувам гласа на колежката от София: къде си, бе, Коста, от половин час ти звъним. Ха така! Предадох, каквото предадох, взех апарата и право в Централната поща, където има ремонтен цех. Давам телефона, двама от служителите го отварят, споглеждат се и ме питат: „Не ти звони звончето, нели?” Не ми звони. Е, поправиха го, можех да си върша работа, а след два-три месеца младият ми хазяин Панче ми призна след четвъртата гроздова ракия, че службите имали интерес към апартаментчето, защото колегите, които идвали в командировка, се виждали там с този, с онзи. Имена няма да казвам, хората са живи и са ми приятели.
И оттогава винаги когато с колегите от посолството или приятели от България, които са идвали на гости при мене, сме искали да се пошегуваме на тема „постоянно и близко внимание на местните служби”, паролата е била: „Ти звони звончето?“

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.