Цветница е. Най-жизнерадостният празник, предшестващ Великден - Възкресението. По многовековна традиция всичко живо по Божия свят, що споделя християнската вяра, ликува. Подобно народа на Йерусалим, застлал с палмов килим пътя на Сина Господен.

И тук се ликува от време оно. Върбови венци се плетат, кичат се с тях къщни порти и момински глави, вият се хора, песни огласят празника. Всенародна радост кипи дословно по апостол Павел, призовал в посланието си филипяните: “Радвайте се винаги в Господа и пак ще кажа: “Радвайте се!”. Понеже и повелята Господня така гласи: “Аз искам моята радост да пребъдва във вас, радостта ви да бъде пълна!”

Радва се Божият народ, но си има едно наум. Защото и най-жизнеутвърждаващото богоугодно въодушевление е безсилно да отмени правилото, утвърдено от самородния скепсис, по-жилав и от върбова клонка: “Много хубаво не е на хубаво”. И за да не се замая от възторзи и лазурни надежди, народният гений е предвидил страж регулатор на положителните емоции: Змея.

Според народните поверия тъкмо на този най-безметежен празник чудовището си избира невеста сред човешките дъщери. Дебне тайно от своето задкулисие и щателно оглежда наличния асортимент, за да си подбере най-сполучливия екземпляр откъм форма и съдържание. Веднъж направил избора си, без никакви скрупули я отмъква и завлича в леговището си за ужас на близките й и иреално потвърждение, че “много хубавото” до нищо хубаво не води.

Що за създание е змеят като рожба на народните представи? По този въпрос двоумение разпъва изследователите: Същество ли е той или образ, или и двете заедно.
Едни твърдят, че традиционната българска култура виждала съществени сходства между змея и царя владетел, като произход, взаимовръзка и функции.
Въобще общуването на змея с хората и сродяването му с тях било доказателство за тясната му обвързаност с живота в отсамното, където му се възлагат и съдбовни социални функции. Той не е обикновено, а свръхчовешко същество, което по волята си може да бъде и невидимо, и реално - в мъжката плът на левент.

И като се има предвид, че змеят се подвизава като социална твар, следва логичният въпрос къде живее той? На него от името на сведущия народ отговарят изследователите: той обитава пространства, в една или друга степен обвързани с представата за свещената планина. Макар че определено змеят е земен жител и като всяко земно създание има себеподобни. Преданията удостоверяват, че всяка планина имала свой змей, вид областен владетел. Според редица сведения отделните змейове враждували помежду си, ранявали се и дори се убивали един-друг в следствие на териториални конфликти. Досущ като хората. Също като тях били двуполови - мъжки и женски. Змеиците имали същите характеристики и естествено - човешкият им образ бил на омайни девойки, с влечение към най-личните момци сред простосмъртното население.

Важно е да се отбележи, че и мъжките и женските се укривали в здраво укрепени местности, недостъпни за масовия човешки крак. Според наближавали до тях очевидци, увековечили впечатленията си в народната памет, вратите им се отваряли и затваряли с трясък. В змейските палати отвътре нощем всичко греело и имали много, много стаи като в същи сараи. Според някои сведения разполагали и с летни жилища “грамади”, нещо като резиденции, в които изкарвали летния сезон - по жътва и беритба. Според някои мотиви в преданията имало и змейове, специализирани по водоизточниците (известни някъде като “сура ламя”), в които действали стихийно според неведомите си капризи и вземали жертви.

Познавачите змееведи установяват още, че освен че обитава земята, змеят “се локализира във всички нейни йерархични равнища. На суша, под вода и над земя - във въздуха. От гледна точка на съвременните схващания за усвоено пространство обиталището на змея отговаря на представата за култов комплекс.
Друго характерно е, че змеят набавя храна за себе си и своето семейство чрез събирачество. Фолклорът е “осчетоводил” точно предпочитаното меню на Змея Горянин: “Като голям господар яде само бял хляб, месен от брашно, пресято с най-дребно сито. Пие само най-гъсто червено вино, което може в кърпа да се носи, то е изстискано от най-едрите и най-сладки гроздови зърна.”

Такава е обичайната храна на змейовете у нас, заключава българският учен Маринов още в далечната 1914 г. А по песенни свидетелства на “Веда Словена” змеят обучавал специално подбрани малки моми “да си орат, да си сеет, да си месат чиста леба, да се правет руйно вино”.

Въобще местното население, макар и отдалече, зорко е следило битие-житието на змея. Не му е убегнало и имущественото му състояние, понеже не веднъж споделя наблюдения за пещери - складове на златни съкровища и пр. свидетелства на материално благополучие.

А предвид традиционния национален недостатък - завистничеството, населението е гледало с много лошо око на подобно брутално неравенство, което по никой начин не е могло да регулира поради свойството на Змея в угодни за него моменти да става невидим.
И като не му оставало друго, намирало и намира до ден днешен упование в проповедното слово: Целият наш земен живот се състои от скърби, които се примесват с радост. Скърбите са наш ежедневен кръст, радостите идват понякога. Изпитанията от бога идват постоянно, а утехата - само в особени случаи.

Такъв случай веднъж годишно е Цветница. Да се радваме и да се утешаваме!