Бащата на прегазения 6-годишен Петьо: Не вярвам в правосъдието, но има Господ

Общинска с ново ръководство Ангел Геков става изпълнителен директор

МВФ: Намалете лошите кредити

Десет души са загинали след рухване на жилищна сграда в Кайро

Руски депутат: Русия е изпитала 200 нови типове оръжия в Сирия

Лайпциг може да забрани дизеловите автомобили

Вучич и Лавров се обединиха около църковната и военна независимост на Сърбия

Холандските депутати гласуваха за признаване на арменския геноцид

Кръвта на подрастващите подмладява мозъка

Полицията в Русе проверява сигнал за общински съветник от ГЕРБ, участвал в побой

Чешката полиция издирва българин, обрал дете

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в петък, 23 февруари 2018

Сорос плаща за ромите да останат в гетата Фондации настояват за узаконяване на къщите в махалите

Оставиха Легионера за 72 часа зад решетките

Египетски полицаи спасиха дете, падащо от третия етаж

Три култури в рая Лувър

Снимка: БТВ

МИТКО НОВКОВ

Кой каквото ще да говори, но премиерът Бойко Борисов е прав – България наистина лежи върху три култури. Пък и – ако сме стриктни исторически и хронологически, дори повече. С думите си той вероятно е имал предвид онова, което учим/сме учили в учебниците: че българите сме сплав от три етноса – траки, прабългари, славяни. Но ако употребим понятието „култура“ в изконния му смисъл – култивиране, опитомяване, развиване, и се опрем на определението на основателя на антропологията, англичанина сър Едуард Бърнет Тайлър, че култура е всичко: „цялостен комплекс, включващ знанията, вярванията, изкуството, морала, законите, обичаите, както и способностите и привичките, придобити от човека като член на обществото“, то културите, върху които лежи България, са доста повече от три. Не може да не отчетем например влиянието на елинската цивилизация по черноморското ни крайбрежие: Месемврия, Анхиало, Аполония, Агатополис и т.н. (да не изреждам, че няма да ми стигне място) са древногръцки колонии, оставили трайни спомени. Та нали един от най-важните ни арт фестивали, „Аполония“, носи точно древногръцко име? Прибавяме следователно към траки, прабългари и славяни също елините. А римляните? Те са на Балканите още от I век след Христа, под името „ромеи“ стоят още цели 14 века, чак до 1453 г., когато Константинопол пада под ударите на Мехмед II Фатих? Нали Спартак, това тъй популярно българско спортно-клубно име, го има в историята тъкмо заради опълчването му срещу Рим! Който пък е чел фундаменталния труд на сър Едуард Гибън „Залез и упадък на Римската империя“, знае, че една от главните сцени на неговия разказ са именно днешните български територии. Ето какво пише например за, както ги нарича, „склавоните“, една от трите култури, върху които лежи България според министър-председателя: „Склавоните презрително отказват да се подчинят на някой деспот, владетел и дори магистрат, но техният жизнен опит е твърде тесен, техните страсти са прекалено упорити, за да създадат система за равно право и обща защита. Някакъв спонтанен респект е отдаван на възрастта и на храбростта, но всяко племе или село съществува като отделна република, като всички трябва да бъдат убеждавани и никой не може да бъде принуден.“ А цялата LV (55) глава от своя труд той посвещава на българите и русите, които впрочем в лицето на своя княз Светослав доста допринасят за сриването на източните предели на Първата българска държава под ромейска власт. Ето още една култура, оказала се не само под нозете ни, но и в главите ни. Да не споменавам влиянието на Русия през Възраждането, за Венелин и Игнатиев, за Одеса особено (тогава под юрисдикцията на Санкт Петербург, не както днес, на Киев), където са учили едни от най-светлите български умове. Гибън, между другото, в своята монография отделя специални глави и на норманите и турците – селджуки и османци. Първите също са оставили следи по нашите земи, най-вече по време на Кръстоносните походи, името на пернишкото село Кондофрей е доказателство, но не е единствено. Колкото до османците – тяхната култура се е просмукала толкова дълбоко в българското, че понякога дори не можем да различим кое е наше, кое тяхно, макар че на някои това никак, ама никак не харесва. Не им харесва, но е факт. В своето ерудитско изследване „Балканският човек“ (в три тома) пловдивчанинът Йордан Велчев по един наистина къртовско-геройски начин връща на българската историческа карта османското ѝ минало – нещо, което още Вера Мутафчиева правеше и като учен, и като писател. Българските простори са кръстопът на култури, и то не само на три, на много повече от три и тракийските артефакти в Лувъра са само малко доказателство за това. Нищо не пречи да представим някой път и такава изложба: „България на много култури“, с която да покажем, че мястото, което прародителят Аспарух е избрал за наше обиталище, съвсем не е пусто исторически, а – напротив, бъкано е с история, дори с истории, съответно култури. Късметът ни с траките е, разбира се, споменаването им от Херодот, но и това, че тъкмо върху българските територии те са живели, работили, воювали, вярвали, обичали, създавали, умирали, раждали…

Културите обаче, известно е, са нещо дълбоко, не широко. Та и това сигурно е имал предвид премиерът – дълбоко в себе си да се взрем, самочувствие да придобием. Самочувствие обаче, което постоянно хвърля поглед встрани: българската култура има два хоризонта (в смисъл ограничаване, граница), от единия от които все иска да се отдалечи, а другия – да доближи. Първият е Ориентът, балканското, варварското, ако щете, всичко онова, което назоваваме (според мен несправедливо, но този грях нека тежи на съвестта на Алеко) „байганювщина“; вторият е Европа, западът, цивилизацията и всичко това наистина можем да концентрираме в една-едничка думичка – Лувър. Затова изложбата „Епопея на тракийските царе – археологически открития в България“ е не просто някаква си изложба на някакво си място: събирайки в едно Лувър и България, ние преместваме страната си от Ориента в Оксидента, тоест от Изтока в Запада. Ако има български културен ад, то той е ориенталски; ако има български културен рай, то той е оксидентен. Българската култура се мята между Джендема и Парадайса като Джендемът все ѝ диша във врата, а Парадайса все го гоним, но все не можем да го стигнем. И съвсем не случайно е споменаването на Людмила Живкова, която, между другото, макар обладана от далечния Ориент (Индия, Рьориховите, Тибет и Хималаите), все мечтаеше западния рай – той да я признае, той да свидетелства, че е приета страната ни в него. Тоест, в Лувъра. Не успява да влезе, свети Петър държи крепко заключени райските порти. Как при това положение да не се похвалиш, че те са се отворили за теб и страната ти по време на твоето управление, и то не как да е, а широко, просторно, гостоприемно?! Не само ще се похвалиш, но и няколко пъти ще го изтъкнеш, защото си бил не на някое обикновено място, а там, в прелестното отвъдно, при прекрасните творения небесни, където птички пеят и коприна шумоли. Демек в Рая… Или в Лувъра, все същото е. А в рая, както знаем, не се влиза ей така, по-лесно камила би се промушила през иглени уши, както поучава евангелската поговорка.

Мен обаче ме гложди въпрос за евентуална друга поука: след като премиерът е разбрал, че в рая се влиза най-добре с култура – без значение една или три, ще ли погледне с по-ведро и благосклонно лице и към днешната българска култура? Защото и тя отваря райски порти, трябва ѝ само малко насърчение…

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете