Бащата на прегазения 6-годишен Петьо: Не вярвам в правосъдието, но има Господ

Общинска с ново ръководство Ангел Геков става изпълнителен директор

МВФ: Намалете лошите кредити

Десет души са загинали след рухване на жилищна сграда в Кайро

Руски депутат: Русия е изпитала 200 нови типове оръжия в Сирия

Лайпциг може да забрани дизеловите автомобили

Вучич и Лавров се обединиха около църковната и военна независимост на Сърбия

Холандските депутати гласуваха за признаване на арменския геноцид

Кръвта на подрастващите подмладява мозъка

Полицията в Русе проверява сигнал за общински съветник от ГЕРБ, участвал в побой

Чешката полиция издирва българин, обрал дете

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в петък, 23 февруари 2018

Сорос плаща за ромите да останат в гетата Фондации настояват за узаконяване на къщите в махалите

Оставиха Легионера за 72 часа зад решетките

Египетски полицаи спасиха дете, падащо от третия етаж

Рейтингова суета и институционален крах

Не е важно какво прави един политик, важно е да го прави в телевизора

Изминалата седмица бе много богата на социологически числа. И още по-богата на изводи, интерпретации и различни по цел, но сходни по смисъл политически и медийни ажиотажи. В този коментарно-информационен поток сякаш се загуби онова, което всъщност стои зад социологическите цифри и отвъд рейтинговите спекулации. Това е съществуването на два паралелни политически свята – този на политическия елит и този на неговия суверен.

Първият свят е медийно конструиран и се поддържа от рейтингите на политиците, а вторият е продукт на всекидневния сблъсък на гражданите със социалната и политическата реалност и се изразява във все по-ниски степени на доверие спрямо политическите институции и все по-висока степен на обществен песимизъм. И не, това не е популизъм – това е социологически факт. Няма как иначе да си обясним втренчването на медии и политици върху рейтингите на фона на очевидната криза на доверие към политическата система. Това много напомня на ситуацията в българския футбол, където убедени в качествата си младежи „мерят“ самочувствие и татуировки пред стотина-двеста души по стадионите. И въпреки че ги дават по телевизията, сякаш само те си вярват, че играят футбол.

Медиите обичат рейтингите. За тях политическият живот е състезание, драма или битка, в която силният побеждава слабия, добрите се борят срещу лошите. Те ни разказват фрагментите от един политически свят, в който политическият елит живее някакъв самодостатъчен живот. И дори когато зададат популярния въпрос: „Какво правите за народа?“, те всъщност питат: „Какво правите за рейтинга си?“ „Народът“ за медиите е публика, пред която се разиграва политическият спектакъл и която веднъж месечно (под формата на социологически проучвания) дава своята оценка за представянето на различните герои. А тези герои се интересуват от рейтингите, защото те са своеобразен лиценз за медийна пригодност. Не присъстваш ли на екрана, следователно не съществуваш.

В общия случай зад рейтингите не стои нито рационална оценка за свършена работа, нито критичен анализ. Много рядко те са функция на идеологически предпочитания или задълбочено познаване на политическия процес. Социологическите числа в много по-голяма степен регистрират ботанически вкусове (магнолии, карамфили или рози), етнически и сексуални стереотипи (срещу роми и хомосексуалисти) и естетически предпочитания (мускули, поглед, прическа). Маркетингът е в пълен синхрон със състезателния етос на съвременната медийна култура. Рейтингите зареждат медиатизираната политика с необходимия „съспенс“, без който спектакълът не може да съществува. Ефектността и повтаряемостта на образа дават предимство пред ефективността и целесъобразността на конкретните политики. Не е важно какво прави един политик – важно е да го прави в телевизора колкото се може по-често и по-атрактивно. Всеки миг на дълбок и категоричен поглед от екрана струва много повече проценти рейтинг, отколкото часове анализи и стратегии за вземане на работещи решения.

Това е политическият свят, в който политическият ни елит обича да пребивава и се чувства комфортно. Проблемът обаче е, че въпреки неимоверните усилия в областта на пиара все по-малко хора вярват в този свят. Достатъчно е да погледнем данните на социологическите агенции за доверието в институциите – от политическите партии през Народното събрание и президента до правителството. Числата показват едно – политическата система е на критични нива на легитимност и, което е по-лошото – тенденциите са към все по-висок спад на тези нива. А българските политици не изглеждат особено притеснени от това, въпреки че често можем да чуем от тях загриженост по отношение на този проблем. А и защо да се притесняват, след като личният им рейтинг от Х процента след сложни пресмятания и малко търговия с гласове ще им донесе У процента избиратели, които пък ще са им достатъчни да влязат в парламента.

Политическата култура на огромната част от политиците ни е такава, че не им позволява да си представят, че освен себе си в политическия процес те са и институцията, която представляват. Или пък се сещат за това само когато институционалната им позиция би им донесла персонални облаги. И това не е просто приватизация на институциите в името на рейтинга. Със своето поведение, което е далече от всякакви институционални стандарти, те налагат някак неусетно масов вкус, близък до политическата чалга. Личните интелектуални и културни дефицити се превръщат в дефицити на доверие в институциите. Репликата „Аз съм прост и вие сте прости и затова ще се разберем“ чупи класациите на личните рейтинги, унищожавайки авторитета на институцията. Споровете по отношение на ръст и сексуална мощ от трибуната на Народното събрание възбуждат инстинктите на тези, от които зависят рейтингите, убивайки парламента като институция.

Суверенът гледа политическия спектакъл по телевизията, харесва или мрази, аплодира или псува героите, докато не смени канала с по-завладяващо реалити. Но в своето всекидневие той има нужда от институциите, от това да бъде физически защитен до това да има право да паркира пред дома си. И много често се оказва, че поверената на политика, който “ни кефи”, институция не може да свърши онова, от което имаме нужда. Така политическият свят, в който суверенът пребивава, се оказва свят на корупция, злоупотреби, нехайство, а усещането, което се натрапва, е за неработещи институции.

Освен в анкетните карти на социолозите тези два свята обикновено се срещат на избори. Тогава рейтингът трябва да се превърне в доверие, а доверието – в подкрепа. И тук се разкрива неговата коварна същност. Въпреки наличието на висок персонален рейтинг няма как да се получи подкрепа при много ниско доверие в институциите. Просто защото суверенът все по-малко вярва в политическата система. Това е моментът, в който институциите започват да си връщат на политиците за това, че са употребявани. Следват разкаяния, катарзиси и уверения, че ситуацията ще бъде променена. До следващото социологическо проучване, когато политическата суета отново побеждава.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете