Чрез споразумението ТПТИ мултинационалните компании ще налагат диктат над цели държави АКЦЕНТ “Българско кисело мляко” и “българското розово масло” вече няма да са гарантирани марки В последните десетина дни се наблюдава оживление около темата за Трансатлантическото споразумение. Който е чувал за него - Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) , в типичния случай знае само това, че нищо не знае. Най-сетне две изследвания на неправителствени организации се опитаха да запълнят информационния вакуум: едното на сдружение “Солидарна България”, което първо сигнализира обществото за проблема, дни по-късно - на десния тинк-танк “Институт за пазарна икономика”.

За съжаление допирните точки се оказаха малко. Първото предупреждава, че България трябва да излезе от пасивната позиция, да представи на обществото и бизнеса не само плюсовете, но и минусите, които се очертават. Второто е изцяло розово. То предвижда увеличение на износа ни към САЩ. Което не е трудно - той е само 1,4%, по-малък, отколкото към Македония. И при това не взема под внимание най-нашумелия въпрос - за въвеждането на принудителен арбитраж на инвеститори срещу държави. Тези арбитражи според доклада на “Солидарна България” и хиляди анализи, които намираме навсякъде освен на страницата на правителството, са своеобразно VIP правосъдие, до което имат достъп само големите корпорации. Корпорация може да съди държава, но държава не може да се жали срещу корпорация. Мултинационална компания може изобщо да не се обръща към нормалния съд на съответната държава или международни апелативни инстанции и дори да получи решение, противоположно на техните. Няма нито санкции за корупция на членовете, нито поне клетва те да служат на законите. Няма апелативна инстанция: губиш - плащаш. Председателите на трибуналите волно интерпретират принципите за „равностойно третиране“ и „забрана за експроприация“, въпреки че те са детайлно дефинирани в нормалното законодателство и на САЩ, и на страните - членки на ЕС. Тълкуват ги така, че отчитат като нарушения дори случаите на косвен ефект или форсмажор. Например когато някоя страна е повишила минималната работна заплата (Египет) или е въвела по-строги правила за чистота на водата (град Хамбург), или че Австралия и Уругвай са въвели мерки за ограничаване на тютюнопушенето, аналогични на европейските, а Мексико - за по-ниско потребление на газирани напитки с нездравословни количества захар. Или че ЮАР е приел закон за изравняване на възможностите за белите и черните. Стига се дори дотам, че ред европейски корпорации съдят Либия за това, че гражданската война им пречи да ползват своите нефтени концесии. При това под „експроприация“ се разбират не изгубени вложения, а „фрустрирани“ очаквания за печалба за целия бъдещ период на инвестицията. Нима наистина не се интересуваме дали всичко това няма да се изсипе върху главите ни?

А вече имаме малка мостра от ТПТИ. По силата на няколко двустранни споразумения за защита на инвестиците държавата ни не посмя да намали гарантираната свърхпечалба на чужди инвеститори в енергетиката. Обяснението на Столичната община преди години защо не взема мерки срещу нарушенията на чуждия собственик, гласи пак същото: страх от арбитражен съд. А бъдещето? В Канада по силата на Северноамериканското споразумение за свободна търговия, разказва един чиновник, министерствата вече са свикнали, че още докато замислят нова наредба, могат да очакват писмо от нюйоркска правна кантора - с предупреждение, че определени текстове ще предизвикат арбитражен иск в полза на неин клиент. Публикувани становища на американски корпорации показват, че техните искания с нищо не отстъпват по дързост на идеята за арбитражните трибунали: разрешаване на ГМО, премахване на европейското изискване върху етикетите да се изписва наличието на следи от ГМО продукция, радикално преразглеждане на списъка на забранените химикали. Това не учудва. 70% от всички храни в САЩ съдържат ГМО. 90% от месото има остатъци от растежния хормон рактопамин. От 84 000 вещества, забранени в Европа, американските агенции досега са успели да забранят само 6. При тях действа принципът, че всичко, което не е доказано вредно, е безвредно. В Европа е в сила логически обратният принцип: че всичко, което не е доказано безвредно, е вредно. Присъстват искания за ограничаване на генеричните лекарства и географски названия, които със сигурност носят риск за нашата фармацевтика и за гарантирани марки като „Българско кисело мляко“, „Българско розово масло“. Ако ЕК наистина не възнамеряваше да снижава стандартите, преговорите отдавна щяха да бъдат прекратени. Нима нашата държава съзерцава всичко това безучастно? Дори ако се чете само официалният мандат на ЕК за преговорите, може да се разбере, че изобщо не става дума за споразумение за честна търговия, а за привилегии на едрите инвеститори спрямо малките, както и за отваряне на достъп до правото на водоснабдяване, здравеопазване, образование, пенсионно и друго осигуряване, обявени за стока. Нима това не ни звучи познато? Официалната позиция на българското правителство е, че преговорите се водят с максимална прозрачност. Но с широко затворени очи. Внимателен оглед на документите на сайта на икономическото министерство показва изобилие от преведени документи и агитационни материали, но няма да намерите най-важните: достигнатите чернови на варианти на отделни глави и текстове, нито пък позициите на двете преговарящи страни (те са под най-строга забрана дори за Европейския парламент), липсват алтернативните критични оценки за преговорите на учени, представители на малкия бизнес, на екологични, консуматорски, трудови организации и на несвързани с корпорациите НПО. Дори министър Лукарски, под чийто надзор трябва да се осъществява някакво българско участие в тези преговори, тази седмица призна: „Проблемът е, че всичко е обвито в информационно затъмнение”. Това не му попречи да нарече всички „волни хипотези” за ГМО, шистовия газ и трудовото законодателство „разкази по картинка”. Значи, единственият отговорен по този въпрос човек в България хем не знае какво е ТПТИ, хем знае какво не е. Все по-прозрачен обаче става замисълът зад тази пасивност. Защото липсата на отговори често е най-красноречивият отговор.