(Не)обикновени хора - Сашо, морякът на магаре

Преди десетилетия Ървинг Стоун пише “Морякът на кон” и проследява житие-битието и питието на авантюристичния колега по перо Джек Лондон. Художникът на редица литературни шедьоври със соления мирис на море остава закотвен на сушата, моряшката му фланелка се ветрее между кучешки впрягове и конски седла.

На десетки хиляди мили от Скалистите планини и на още толкова километри талант от Джек днес в гористите габровски планини си пия виното с “човек от народа”.

Нарича се Александър Павлов, известен е като Сашо. В следващите редове той ще получи от мен виртуална лична карта със следните данни: роден в София през 1932 година, пребивавал по различни причини в Силистренско, Варна, Плевен, Габрово, настоящ адрес в село Велковци, Габровско. Особени белези: добър и наивен, отличен музикант, ковач, железар, дърводелец, животновъд, земеделец, че и художник, притежаващ от рождение бодър дух и фаустовски умозаключения. В навечерието на осемдесетте си лазарника става писател с три книги, a пише едва от последните четири години! Така подозрително опитва да се намести на коня зад американския моряк, но мен не може да излъже: Сашо е морякът на... магаре. На зелената морава до велковското си имение има не една, а две дългоухи божии твари с копита - двайсетгодишната Симона Синьоре и синът й Чопър. Докато магаретата скубят тревата в очакване да представят пред мен уникалния спектакъл “Дай копито и целуни ме бързо!”, домакинът писател ме кани на борда на собственото корабче “Индиана”.

Не, не си объркал диоптрите, непознати читателю! Бате Сашо е хвърлил котвата на “Индиана” в края на високия над улицата двор. Три бора гледат любопитно над морския съд, малко под короните им се гуши кръглата ламаринена “къщичка на Баба Яга”. По желязна стълбичка Сашо се катери към звездите, за да полегне върху легло от овчи кожи, обграден от изрисувани герои от приказките и всевъзможни играчки, с които може да се обзаведат няколко детски градини.

В каюткомпанията на “Индиана” не долавям плисък на вълни и крясък на гларуси. Заместват ги мелодии от време оно, заредени в цял арсенал от всевъзможни уредби. Гледам замечтано към руля и морските шапки - бяла капитанска фуражка и черна матроска барета с ленти. Аха да ги наложа и да отплавам като всички моряци, които били чайки бели според Емил Димитров, и моят домакин ме сваля на сушата. Според Сашо трябва да бъда не чайка, а гладен и жаден гларус: обгражда ме отвсякъде с мезета, баници, сладкиши, ракия, вино, че и негов специалитет - френско вино с такъв алкохолен градус, че ако издухам в катаджийския уред, може само да замирише на компот от касис...

Виж сега, приятел, веселбата после, давай да те описвам - очичките на Сашо хитро заиграват: бе нали си чел моите “Разкази без грим”, там всичко е описано. И за всеки случай почва да ми чете от неговите писателски умотворения. Вълнува се като лишено от притворство дете, вълнува се дотолкова, че може да преобърне с емоционалните си 5-6 бала не само малката “Индиана”, а дори и безкомпасния кораб на Съюза на независимите писатели, в който членува. Впрочем, новият лауреат на писателската слава бай Александър Павлов вече е изтеглил от банката парите, заделени за “последното отпътуване”, и ги е вложил в неколкостотин книги. Каквото продал, продал, повечето подарил, а най-много скътал в шкафа в дърводелската работилница, за да се смеят и мишките на писателите с книжките.

Чете си Сашо без очила, лек ветрец разклаща боровете. Всеки миг Баба Яга ще излети срещу вятъра, а аз ще остана в безмълвната като последна българска подводница “Индиана”, ако не раздвижа перото си. И тръгвам към малкия Александър, роден в София, останал твърде рано без опора.

Трябва сам да се оправя в живота. Разминал се е с надеждата да учи в Германия: деветгодишен на село свири в къщи на хармоника и кавалче, двама немски офицери обещават след войната да вземат талантливото сираче, но... явно пътят им към Източния фронт има еднопосочен билет.

Но талант в торба също не стои: Сашо учи железарски занаят, но овладява акордеона, кавала, гайдата, пианото, флейтата, тромпета, цугтромбона, саксофона, баскитарата. Става майстор по ремонтите.

Отличен акордьор на пиано. “Катери” се и по контрабаса по комичен начин. През шейсетте години тръгва по скалните чукари към Белоградчик да купува контрабас по обява. Контрабасът е повреден, но “Пени се, не пени се, ще го ям, пари съм давал.” С контрабаса после при майстор Митю в Казанлък, гледа, прихваща и “изписва вежди”.

За такъв майсторлък името му е хвалено. Преди години известният композитор Красимир Кюркчийски си купува ново чешко пиано и си поръчва не кой да е, а габровския акордьор Сашо Павлов.

Всичко му иде отръки на тоя човек! И за фотограф се препоръчал навремето с верния си съветски “Киев”, чудо албуми направил. Един от първите из Габровско забръмчал със 125-кубиковата “емзетка” от ГДР. Обзавел се с работилници да люпи от пиле мляко, прокопал 14-метров геран без бомба да гръмне.

Цял живот работил на две места: механик в заводи денем, вечер в първокласни оркестри в екстра ресторанти. Свирил в партийни вили “на ушенце” на Тодор Живков, на международен симпозиум на медицински величия изкалъпил такъв стар китайски танц, че студеновежливите китайци му се поклонили! Свирил е и пред космонавтите Валентина Терешкова и Георгий Береговой.

Зарежи това четене, Сашо, я слагай капитанската шапка! Зер писатели по гори и джендеми из нашенско много, някои доволно вятърничави, но вятър в платната има само “Индиана”. Златни ти ръце и акъл да спасиш ламаринената коруба и от пенсионното през моргата да я реанимираш в твоята чешитска обител. Стояла тази яхта или катер във Варна, от габровски завод я взели барче да си правят. Нищо не направили, а един ден мотокар се засилил люто и се плеснал в умрелия корпус. Вдигнал ръце директорът и рекъл на майстор Сашо: Ако искаш, дигай това оттук и си го бий в главата.

Така “Индиана” доплавала без Колумб и Америго Веспучи във Велковци при Сашо, който още не се правел на писател, така че имал свободно време и налични левчета. И цъфнал кораб за чудо и приказ насред Балкана, което ще рече, че в кораба имало чудни баници и питиета за гости, а пък те приказвали комуто трябва, та преди години една национална телевизия се сбъркала да покаже май “последния мохикан на някогашната ни горда флота”.

Затваряй, писателю, страниците с негримираните ти бисери, и отваряй къщата. В “музикалната” стая инструментите си играят на “прескочи кобила”, прескачаме през акордеони, пиано, синтезатори, чанти със специални джаджи за поправка. В съседната стая прекрачваме няколко буренца с етикети, вътре няма нитроглицерин, но ако отсипем кехлибарена течност, ще ни хвръкнат чивиите! И ето я механата, дето сам си изрисувал стените по популярни габровски мотиви. Какво свети там? Овнешка глава със страховити рога. Тая глава навремето отворила цяла глава в еротичния фолклор на габровски оркестър. Имали певица красавица от древното Кабиле, обичала романтично да присяда на подиума и да пее. Гостували една нощ в механата и оркестрант се направил на мъж, като казал никой да не се стеснява, защото, който се стеснява, ще бъде малко... натакован. Станала красавицата, признала, че е от стеснителните, събула си прелестното нежно бельо и го окачила на овнешкия рог. На майтап, разумява се, но тарикатът зяпнал и тутакси дал заден.

Докато сме на тая вълна, да отбележим и щурия късмет на акордеониста Сашо. Мернал самотна непозната хубавица в ресторанта и хайде песен, хайде на масата да я “кове”. Взела си куфарчето от хотела и го паркирала до куфарчето на акордеона в музикантската квартира. Тръгнала ръката на акордеониста надолу, все едно клавиши и басове търсела. Момата обаче не, та не. Пак палава ръчичка, и пак не. Решил музикантът, че тия движения може да му повредят скъпоценните пръсти, и си заспали като братче и сестриче. В утрото се разделили, ама не по системата “чук, чук, чао”, а “чао, чао без чук”, в смисъл, че вратата била с електрически звънец и нямало нужда от “чук”.

След седмица колега мъжкар среща Сашо и го пита: Ти от поликлиниката ли идваш? Защото аз бях с твойта, и сега малко ми бият инжекции. Сашо се усмихнал: тя ми викаше “не”, а оня се сконфузил, че и на него казвала “не”, ама той си направил оглушки. Е, мерак с пари се гаси.

Симона Синьоре ни чака, за да ни покаже артистичната си натура. Магаретата задружно идват към нас, Чопър ме гледа пренебрежително: “Бе какъв писател си, магаре като мен!” А мама Симона повдига копито за ръкуване със Сашо, но фотоапаратът ми закъснява. Улавям обаче целувката и цялата поза на умиление, оказано от магарета на човек.

Бе то и аз като човек понякога се сближавам с магарета, но “нейсе, запуши я”, идат избори по Алеко.

Иде и времето да “отблъсна” от велковското пристанище, иначе бай Сашо ще отвори своите “Разкази без грим” и буренцата бочки, от които ще се нагримирам тъкмо за пред КАТ.

Благодаря на леля Райна за баницата и я питам валидно ли е за съпруга Сашо онова за музиканта, който къща не храни. Жената се усмихва: “Храни, храни той, добре че съм аз да се грижа за него, та да си отиде по-бързо...” И продължава: “Като идват с бусчето габровските писатели да го вземат за литературни четения, аз им казвам, че като го върнат, ще ги почерпя. А ако не го върнат, ще почерпя всички села наоколо!”

Габровец да почерпи?

Коментари

Задължително поле