Толкова рядко някой е по-зле от нас, че когато това се случи, става ни празнично. Едни са строги и корави хора. Те празнуват, казвайки: „Е, сега ще им се разгони фамилията на гърците. Ядоха, пиха и се веселиха, приклякаха в морно сиртаки, докато се наслаждаваха на стандарт като германския при икономика 1/10 от германската. Едва излезли от пубертета, се пенсионираха, като преди това получаваха по 13 и 14 заплати годишно. От 30 години живеят назаем и дори данъците си не плащат. Хак им е сега!“.

Други празнуващи, по-меки по душа, привидно съчувстват на гърците: „Горките! Какво са виновни обикновените хора, за да страдат сега? Вярно, през цялото време те са гласували за такова поведение на държавата си, а политиците им са управлявали така, за да угодят именно на тях, за да изпълнят именно невъзможните обещания, които са им давали. Но все пак никой не заслужава такава съдба и ние им съчувстваме“. Съчувстват им, но вътрешно си плюят в пазвата, че всичко това не се случва на тях. И им става хубаво, защото и този път бедата ги е отминала и е ударила съседа.

Всъщност извън всички умни и правилни думи, казани през последните седмици, истината е, че гърците са в това положение, защото страдат от нещо, от което страдаме и ние. Гръцкият журналист Никос Констандарас го определи много точно: „Идеологическите различия между левица и десница избледняват, докато се увеличават тези между реформатори и популисти“. И добави: „През последните няколко години икономиката ни рухна в резултат на полудели популисти...“. Единствената забележка към казаното е, че различията между реформаторите и популистите не са идеологически. Биха били такива, ако популистите наистина считаха (в резултат на някакъв политологичен или икономически анализ, знам ли), че обществото може да се развива устойчиво по начина, по който го управляват. Но те не считат такова нещо, те знаят, че с популистични лозунги и политика за изпълнение на невъзможни обещания с цената на все по-голямо и безнадеждно задлъжняване, само отлагат, и то не много, във времето предизвестения край на илюзията. Те го знаят. Не го знаят само онези, които с инструментите на демокрацията им поверяват властта отново и отново. Или го знаят и те, но им е по-лесно да си затворят очите – ден да мине, самун да загине; да взема каквото мога днес, а утре ще му мислим за утре; лошото няма да се случи на мен, ще се случи на другите – аз пак ще се оправя някак. Така че различията между популистите и реформаторите са технически (относно получаването и употребата на властта) и даже морални – едните откровено избират лъжата и не се срамуват да я изричат отново и отново, докато у другите все пак е останало някакво възпитание и свян, за да се опитат да кажат истината, колкото и неприятна да е тя.

Съвременният избирател е изключително разглезен. Той вярва в две основни заблуди: първо, че всяка икономика непрекъснато расте с всички последици за благоденствието на потребителя. Ако не расте непрекъснато, значи нещо не е наред. Икономиката е длъжна да расте дори тогава, когато расте броят на населението, без да се увеличават територията и ресурсите му. Длъжна е да расте дори тогава, когато населението потребява повече, отколкото произвежда. Длъжна е да расте и когато квалификацията и конкурентоспособността на населението намалява. И, второ, съвременният избирател вярва, че всяка власт, избрана от него по демократичен път, е длъжна да го прави все по-богат и все по-щастлив чрез все по-модерни, все по-мащабни и понякога все по-причудливи социални придобивки. Ако не се получи, значи нещо с властта не е наред, тя трябва да бъде свалена и пратена в затвора от някой народен герой и спасител, който никога не закъснява да се появи.

Това изглежда справедливо, защото държавата е за човека, а не е човекът за държавата. Що за държава е тази, на която аз ѝ работя, плащам ѝ данъци, а пък тя не урежда живота ми така, че на мен да ми остане само да се наместя удобно в него и да замъркам от удоволствие?! Ето така се ражда концепцията за „социалната държава“ (welfare state), която в равна и справедлива (и голяма, разбира се) степен се грижи за благото на гражданите си. Тази държава е огромна, не е като малката държава на „австрийските“ икономисти. Тя се грижи за всичко и всичко контролира. Частната конкуренция умира, задушена от корпоративен натиск и държавни регулации. Остава само политическата конкуренция за властта. Свършва ерата на класическите леви и класическите десни. Идва ерата на левите популисти и десните популисти. На всеки следващи избори те се конкурират помежду си за властта, надвикват се с програми за все нови и нови социални придобивки.

Лошото е, че нито левите, нито десните популисти могат да изпълнят обещанията си безнаказано. А още по-лошото е, че въпреки това се опитват да ги изпълняват, за да ги избере разглезеният избирател и следващия път. Как ги изпълняват, щом са неизпълними? Ами чрез вътрешно и външно задлъжняване, което остава за сметка на днешната опозиция, когато утре дойде на власт. Ето това мислене е причината за всичко, което се случва в Гърция днес. И не само в Гърция. Това мислене, например, е в основата и на ипотечната криза в САЩ през 2008-а (превърнала се в световна финансова, а после и икономическа криза), последиците от която поне ние все още теглим – дом за всеки, джънк-фуд за всеки, Фани Мей, Фреди Мак и т.н.

Така че нека не потриваме злорадо ръце, че гърците най-сетне ще си получат заслуженото. Нито пък тайнично да отдъхваме с облекчение, че и този път мълнията е ударила в съседния двор. Ние също сме жертва на изкушението. И ако гърците си плащат илюзиите и фантазиите сега и по този начин, ние ще си ги платим друг път и по друг начин, ако сме достатъчно тъпи. Някой беше казал, че умният се учи от грешките си, а мъдрият се учи от грешките на другите. И ние като гърците сме податливи на популизъм, някои от нашите политици дори са всепризнати негови майстори. И ние обичаме приказни сюжети, и ние обичаме над нас да се извисяват разкрачени юнаци, които с единия крак са стъпили на Витоша, а с другия – на Стара планина. Само че, когато накрая вдигнем поглед нагоре, за да погледнем истината в очите, гледката няма да е особено приятна.