Над 500 души са загинали при бомбардировките в Източна Гута за седмица

Загинал и седем пострадали в катастрофа край Сливен

Владимир Малинов е новият изп. директор на “Булгартрансгаз”

Борисов възложи пълна проверка на сделката за ЧЕЗ и на купувача

Красимир Вълчев: Не е желателно закриването на още училища

Българският лекарски съюз ще подпише националния рамков договор с НЗОК за 2018 г.

“Дунав” с втора поредна победа

Министър Ангелкова: Русия, Китай и далечните пазари са много важни за българския туризъм

В Банско арестуваха 6 лица за проституция и дрога

БСП готви концепция за партийна телевизия

Без почивка за бавния и напрегнат ЦСКА

Британец продаде марков чайник на 200 години за 650 000 евро

Атина към Анкара: Не сме Ирак или Сирия, можем да се защитим

Мария Захарова: Кокаинът в посолството в Аржентина няма общо с руските дипломати

Започна градеж на храм “Св.Райко Шуменски”

Тая каша няма изсърбване

Напоследък стана задължително, когато човек се изказва за нещо по-пиперливо, да речем дали гей парадът е повече полезен, или все пак малко вреден, да започва с увъртането, че има много приятели от другата страна на дъгата и страхотно се разбира с тях, обаче… И чак тогава да си рече това, което си мисли, че мисли. Ако трябва да говори за циганите – да се кълне, че има много приятели от гетото, с които също страшно добре се разбира, и така нататък. Ако го питат за футболните агитки – да твърди, че е приятел и с хора, които се омотават със сини шалчета, да не говорим за онези с червените и не знам дали разбирате колко добре се разбира…

Странни хора сме това, възрастните – имаме си всякакви приятели, само не и млади.

Кога човек разбира, че е остарял?

Не, не е, когато започва да се интересува от пенсионната реформа. Нито когато започва да си боядисва мустаците. Нито дори когато вдига ръце към небето и казва кой знае защо на телевизора – това, младите, изобщо значи не ги разбирам, то, бива, бива, ама чак пък…

Какво толкова има за тюхкане – те също не ни разбират. Ама не им пука от това.

Седим ние и разсъждаваме, примерно, над образователната реформа. Колко училища да затворим, та да съберем оцелелите учители на едно място, където да водят все още намиращите се тук-там деца към мъдрост и знания. Какво да извадим от учебниците, та да не си дават много зор учениците – в гугъла винаги могат да намерят това, което не знаят. Дали да ходят на училище еднакво облечени, или кой с каквото има. Няма ли начин да се пробута учебникът на нашето издателство, а не на конкуренцията. Ей такива работи – на децата не са интересни, пък и, както казахме, не им пука – те само ни се чудят на акъла.

Като ни омръзне да се занимаваме с образованието, поемаме към пенсионната реформа. В смисъл – загрижваме се за светлото бъдеще и безгрижната старост на днешните абитуриенти. Разсъждаваме, спорим, поскарваме се понякога. Е, до бой не се стига, но това е само защото сме остарели и помъдрели – мъдрият човек внимава с шамарите, защото знае, че който ги раздава, понякога ги получава обратно. Пресмятаме колко години още ще живеят тия, дето сега припкат наоколо с биричка в ръка, и как да направим тъй, че да получават с 40% по-висока пенсия през възможно по-кратко време.

И изобщо не ни идва наум, че докато ние умуваме, децата вече са поели нещата в свои ръце и са си направили тия реформи по свой терк!

Образователната реформа например са я натаманили така, че да им пасне като ръкавичка.

Идва, да речем, хлапето в университета, оставя си чинно дипломата на масата и казва – вашият университет е много готин и ми е удобен в транспортно отношение, затова ще ви окажа честта да се уча при вас.

Иде ви да го хванете за врата, да го заведете на двора да слуша птичките и се радва на тревичките, но семестриалната такса е нужна на университета като слънцето и въздуха за всяко живо същество, така че преглъщате и питате в каква област смята да развие потенциала си, в смисъл – какъв иска да стане, като порасне.

Младежът бодва с пръст, примерно, специалността публична администрация и заявява, че цял живот е мечтал да стане администратор и публична личност, за да бъде известен и да казва на другите какво да правят, защото най-престижната и добре платена работа у нас е да даваш акъл на другите. Както и че се надява купонът да бъде като в колежански филм и да няма много зор с ученето.

С ученето няма никакъв зор, естествено – никой преподавател не поема риска да пише двойки по изпитите, защото младото поколение отдавна вече е направило така, че то да си оценява професорите, а не те него. В смисъл тези, които се правят на принципни и късат, в един хубав ден се оказват без студенти. Като нямат студенти – нямат и курсове. Като нямат курсове – началството (щото и професорите си имат началство) започва да ги гледа накриво, защото изведнъж започват да му се струват малко излишни…

Така постепенно, без да ни пита и без изобщо да сме се усетили, младото поколение е поело кадровата политика на университетите, съставянето на учебните им планове и коригирането на държавната поръчка – като не се записват в тъпите специалности, те ще си отпаднат от само себе си и ще останат само готините, за които има кандидати, съгласни да си платят. Защото семестриалната такса… Това май вече го казахме.

Т.нар. принципни преподаватели началството ги изтърпява известно време да се мотаят без работа по кабинетите и накрая вдига рамене и казва, че високо цени научния им принос, но сиренето е с пари. И ги изпраща с букет и благодарности на улицата.

Малко след тях и успешно завършилите млади хора, подхвърляйки служебно раздадените им нелепи правоъгълни шапчици с пискюлчета, също излизат на улицата, за да разберат, че администрацията отдавна е запълнена до пръсване. Работодателите пък не се интересуват от дипломата им – на тях висшистите им трябват точно толкова, колкото и тези с основно образование. В смисъл – никак.

А публиката не се интересува от личности, а от лауреатите на конкурса „Мис Дупе”.

Друг би се отчаял, но младото поколение в днешно време е кораво – то поема нещата в свои ръце!

Хваща пенсионната реформа и я обръща като чорап – наопаки.

И докато ние спорим дали да се пенсионираме на 63 или на 65 г., то е решило въпроса по радикален начин – пенсионира се веднага след завършване на образованието си! При това – по революционен начин, без да тежи на бюджета на осигурителния – само на разноски на родителите!

От което осигурителите пляскат с ръце и пеят радостно и щастливо, родителите – не чак толкова, но на кого днес му пука за родителите – те да гледат да си навъртят 40-те години трудов стаж!

Може да звучи примамливо да си живееш като млад пенсионер, безгрижно като птичка Божия, но изглежда не е чак толкова приятно. Младото поколение се повърта малко из градинките, пие бира от пластмасова бутилка, посбива се по мачовете, пък по някое време му писва да живее като безличен пенсионер, купува си еднопосочен билет и отпрашва нанякъде, където може и да не стане публична, но поне ще бъде личност…

Кога човек разбира, че е остарял?

Когато започва да се надява, че младите един ден може би ще се приберат да се оправят с кашата, която сме им оставили.

Макар че, ако питате мен – тая каша, дето им я забъркахме, няма изсърбване…

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.