Тази трагедия трябва да се изучава, за да са наясно хората докъде може да се стигне с омраза

След като сръбският премиер Александър Вучич беше прокуден с камъни от честванията по повод 20-годишнината от кланетата в босненския град Сребреница, у нас пак се чуха гласове как „мюсюлманите са отрепки“, как „великите сърби са онеправдани“ във войната в Босна и Херцеговина. Имаше стружки омраза в написаното по форумите. Ето за тази омраза ми се ще да си говорим.

Да, събитията в Сребреница не са черно-бели - те са направо летопис от ада. Сбъднато доказателство за това докъде може да се стигне в етническото и верското противопоставяне и какви трагедии могат да се случат в сърцето на цивилизована Европа, пред очите на ООН, НАТО, ЕС, ОССЕ и кой ли още не. Отново заради геополитически интереси или обикновена коравосърдечност. Нищо по-различно от това, което днес се случва в Украйна, Близкия изток и Северна Африка.

Най-голямата грешка за един наблюдател е да вземе страна при въоръжен конфликт. Никой никога няма да приеме доводите на другата страна и заставането на чиято и да е позиция е равнозначно на разделението приятел - враг. Това са последиците от проливането на кръв.

Едно клане, каквото се случи точно преди 20 години, не се ражда от нищото. То си има предистория. Специално за Босна и Херцеговина тази предистория е дълга и трагична за всички народи - хървати, сърби, босненци. Убийци и престъпници живеят и от двете страни и едва ли някъде нормален човек би казал „убийците ни са по-добри от убийците ви“, простете за цинизма.

Кланетата в района на Сребреница, Братунац, Поточари започват още през 1992 година, когато сърбите превземат почти всичко. Съпротивата на босненците, начело с Насер Орич (вече осъден като военнопрестъпник в Хага) обаче вземат реванш. Те успяват да превземат Сребреница и да се окупират там. След като войски на ООН - ЮНПРОФОР, пристигат с мотив да защитят цивилното население, градът се превръща в недосегаема за сърбите крепост. Орич и неговите групи правят редовни рейдове към сръбските села в околността. За около година и няколко месеца зверствата отнемат живота на повече от 3000 цивилни сърби. Ответният удар е на генерал Ратко Младич, който решава да се разправи веднъж завинаги с анклава. Абсолютно хладнокръвно и преднамерено той заповядва избиването на цялото мъжко население.

Батальонът на холандците в състава на силите на ООН за защита се опитва да предотврати настъплението на бригада „Дрина“, но само разгневява сърбите. От ЮНПРОФОР позволяват да се нанесат въздушни удари и два Ф-16 на холандските ВВС нанасят удари по позициите на сърбите без особен резултат. След това миротворците са оставени на произвола на съдбата. Информация за предстоящите кланета има както в НАТО, така и в ООН. Бездействието поражда по-късно и спекулациите, че това е допуснато нарочно, за да имат предлог САЩ да се намесят и така да покажат на света, че ООН е неспособна организация, че без Вашингтон не може да има мир. Факт е, че точно намесата на САЩ слага край на войната, а мирният договор е подписан във военновъздушната база Райт-Петърсън край Дейтън, Охайо, през ноември 1995 г.

Могат да се търсят много телета под вола, но фактите са ужасяващи и не са в полза на сърбите. Близо 90 на сто от военните престъпления са извършени от сърби. Босненците понасят 66% от жертвите, като 83% от тях са цивилни. Документирани са изнасилвания на близо 40 000 жени.

Нито хърватите, нито босненците са стояли със скръстени ръце, но ето един епизод от кланетата в Сребреница, който може да даде бегла представа какво се е случвало там.

След като става ясно, че няма да има милост за мъжете, между 30 и 40 хиляди младежи, мъже и възрастни хора се опитват да избягат. Те се разделят на две групи. Едната тръгва през гората да се спасява в териториите на босненците. Тя попада на две сериозни засади, стотици загиват, няколко хиляди са пленени и екзекутирани.

Другата група е изтласкана и хваната в капан. В продължение на два дни сърбите си играят с тях на котка и мишка. Ако забележат, че някъде наблизо се спотайват босненци, избират група от пленените и ги екзекутират. Натрупват телата на купчина и призовават бегълците да се предадат или ще убият още. В най-тежките случаи, по свидетелски показания в Хага, отрязвали главата на някое дете, за да бъдат още по-убедителни.

В основата на всички тези зверства са т.нар. „Тигри“ на Желко Ражнатович-Аркан, който години по-късно беше убит в белградски ресторант. Тигрите прилагаха същите ахуманни трикове за прокуждане на албанците и в Косово. Съобщава се на някое село, че до сутринта не трябва да има никой там. И ако това не се случи, на сутринта косоварите намират цяло семейство избито, с отрязани крайници, натикани в коремите на жертвите.

Когато в България говорим за национализъм, за омраза към религии, етноси и различните изобщо, трябва да отваряме учебниците от близките нам държави, да четем и да си задаваме въпроса какво трябва да направим, за да не може никога да се стигне до такава трагедия.

Омразата е водовъртеж, която не пуска никого да изплува нагоре. Насилието в Босна от десетилетия се обръща от единия към другия етнос и сякаш тази омраза няма спирка. А би могло. Самата столица на Босна и Херцеговина - Сараево, близо половин век беше символ на свободомислещите хора, столица на югославската култура, столица на рок музиката, ако щете. Днес е трудно зарастваща рана от безсмислената братоубийствена война.