8-партийният парламент срина качеството на народното представителство

През последните дни политическата обстановка у нас мина границите на търпимото. Ако се върнете от началото на това управление, ще установите, че няма седмица, в която да не се разрази някой политически скандал.

Всекидневието на нашите депутати се превърна в нескончаем трилър от пазарлъци, договорки, взаимни отстъпки, компромиси и скандали, с които толкова свикнахме, че вече просто не ги усещаме.

Трудно е вече човек да си представи спокойна делова и успешна парламентарна седмица, а енергията, хабена за удовлетворяване на взаимни претенции, може да замести цял блок на АЕЦ “Козлодуй”.

Този парламент за първи път в новата ни история е осемпартиен. Но това не е съвсем точно. Той има 8 парламентарни групи, половината от които са всъщност коалиции. Някои от тях с по 5-6 партии, други с по 10-12 съюзи, движения и организации. Всяка от тези партии има своите “поети обещания пред избирателя”, които на всяка цена трябва да изпълни на живот и смърт и които се развяват като плашило в коалиционните дебати.

Заради тези 8 партии управляващото мнозинство се създаде след дълги, протяжни, изнервящи преговори и в края на краищата, за да се удовлетворят всички искания, бяха направени нездравословни отстъпки.

Да се постигне политически консенсус в подобна ситуация е като да правиш график за чистене на панелен блок от примабалерини.

Всичко това е на фона на отчайващо закъснели дълбоки и болезнени реформи, за чийто успех първото условие е именно възможно най-широката подкрепа.

Докато преди години имаше упреци, че голяма част от избирателите не са политически представени, сега имаме обратната крайност - трудно е да се намери партия, която по един или друг начин да не е представена в парламента. Е, и какво от това?

Всъщност стана ли българският парламент по-демократичен или по-дребнав? Защитава ли интересите на повечето от гражданите, или по-скоро им пречи?

В първичния политически бульон на младата ни демокрация очерталият се двуполюсен модел най-често беше определян като “синьо-червената мъгла”, но това не значеше, че е лош. Лош си го направихме ние с неизкоренимата си политическа партизанщина и байганьовско разбиране за политиката като келепир. Когато дойде царят, беше обвинен именно в разбиване на двуполюсния модел, на здравата и разбираема ос ляво-дясно и старта на серия коалиционни управления.

“Все пак тази нова политическа сила (НДСВ, б.а.) трайно променя политическото статукво на двуполюсния модел. Особено разрушителен е ефектът и върху СДС - организацията напускат и създават нови партии Стефан Софиянски (ССД), Евгений Бакърджиев (БДС “Радикали”) и малко по-късно Иван Костов (ДСБ). БСП пък губи надеждата, че недоволството от дясното управление автоматично ще я върне на власт (Евгения Калинова, “Българските преходи”, издателство “Парадигма”)

И идва времето на несистемните партии (РЗС, “Атака”, преди Бизнесблока) с тоталната си липса на политически ценности, готови да се поставят в услуга на едни или друг от “големите”, които днес свалят патрона, а утре му целуват пешовете. А това отваря пазара на търговия с депутати и цели парламентарни групи.

Сега положението е доведено почти до своя абсурд. Имате осем партии, но на практика реално са половината.

Цялото АБВ в корените си е БСП, но с нова абревиатура. По света има една националистическа партия, у нас има най-малко три - НФСБ, ВМРО и “Атака”.

Въпреки прогресивния си характер и цели РБ практически също са “производно” образувание. НПСД на Корман Исмаилов - на ДПС, ДСБ - на СДС, БЗНС - на други БЗНС-та.

Къде е белята? Когато АБВ трябва да вземе някое решение, тя в 90 на сто от случаите се съобразява с поведението на БСП и трепери как ще се отрази това на електората и дали той няма да избяга към конкуренцията.

Патриотите пък непрекъснато се надцакват с “Атака” кой е по-голям родолюбец и колко точно твърди да бъдат с ромите, гей парадите и кой ще е по-категоричен по цената на тока.

А това предизвиква отчайващо състезание по популизъм и е вредно, защото на практика прави зависимо поведението на една партия от управлението (примерно АБВ) с това на опозицията (БСП).

Вземете конкретен уникален пример. По дебатите за референдума “Плевнелиев” по въпроса за мажоритарния вот излязоха 5 партии с 5 различни редакции, които защитаваха конкретни теснопартийни интереси и така провалиха въпроса.

В един парламент от системни партии и ясно очертани ценности по оста ляво-център-дясно това едва ли щеше да се случи.

Съществуването на 7- или 8-партиен парламент буквално срина качеството на народното представителство. Депутати станаха съвършено неподготвени и неподходящи за народни представители хора. Колкото и да бъдат критикувани, парламентарните групи и на ГЕРБ, РБ, БСП и ДПС в основата си имат професионални и добре подготвени политици. Голяма част от останалите просто ги храним безсмислено.

Врамките на една традиционно здрава политическа среда и смесена избирателна система никога няма да пробият политически ГМО-та като ББЦ на Бареков или абсолютно неразбираемото като структура, ценности и цели БДЦ. Няма как една националистическа патриотична формация като “Атака” да се превърне в своя антипод - представител на чужда сила, това е абсурд.

При една засилена мажоритарност (за което народът вече няма да се пита) и един стабилен парламент с 3-4 партии се ликвидират не само безконечните пазарлъци, съобразяване с прищевки на кого ли не и тежки дебати по всеки въпрос. По-ясна е отговорността за защитаваните позиции.

Вземете за пример неистовите усилия по намиране на конституционно мнозинство - какво обикаляне партия по партия се случи и всяка от тях искаше по нещо по стара българска традиция. А думите “задкулисие” и “сделка” не слизаха от устата на обществото и медиите.

Спомнете си какво унизително увещаване се получи около ратификацията на договора по дълга - министърът обикаля всяка ПГ от стая в стая и ограмотява депутатите, които пък си поставят насрещните условия с “нестопанска” цел.

Ставало е и при 4 партии, но математически два пъти по-рядко.

В момента цялата обединена съпротива срещу мажоритарното начало, което срещна одобрението на толкова много хора, е бламирано именно от тези, които се страхуват, че няма да попаднат в следващия парламент. И така застанаха срещу суверена. Има ли избирателят полза от това?

И дали в края на краищата синьо-червената мъгла не е за предпочитане пред гъстата лепкава политическа кал?

Както се казва - има аргументи и в двете посоки. Едната обаче засега е погрешна.