Бъдещето на страната - 2/3 работещи в трудоспособна възраст, 1/3 „професионални безработни“

Все по-плътно си затваряме очите пред неприятните явления, като това, че 40% от учащите не разбират прочетен текст

Твърди се, че у нас бил силен популизмът. Аз твърдя, че е силна забравата. Забравените хора не влизат в новините освен като числа.

Делът на бедните според НСИ е 21%. Младите, растящи в бедни семейства са 28%. При хората над 65 г. процентът е също 28%. Но от тях виждаме само малкия брой, които са на улицата и ровят кофите за боклук.

Статистиката сочи, че 43% официално живеят с материални лишения. Делът е 51% при най-възрастните. Кажи-речи всеки втори човек. Няма да го срещнете в заведението да пие бира, защото пести.

Нов нарастващ феномен са работещите бедни. Те са 7,2% от хората в активна възраст. От куриери до копачи. Броят им рязко скочи от началото на кризата насам. 21% от работещите бедни са заети временно, сезонно, на повикване, инцидентно. Казано накратко, оформя се траен прекариат (калка между дума, означаваща „риск“ и „пролетариат“), който живее ден за ден и поема върху себе си всички колебания на конюнктурата. Той незабележимо работи за собственото си обедняване.

На 15 хиляди души пенсиите и социалните помощи са конфискувани и запорирани заради дългове, в т.ч. и към топлофикация, водоснабдяване. На теория тези минимални доходи са защитени, процедурно обаче се оказва, че банките не могли да разкрият тайната дали сметката на клиента се захранва от пенсии и помощи или от нещо друго. Техническа неуредица. Една от многото.

20% са неграмотни. Някога бяха практически нула. Сега се вливат в обществото с всяка изминала година. Младежите до 29-годишна възраст са 1240 хиляди. От тях около 65% учат за средно или висше образование, 13% работят и 22% нито учат, нито работят. Бездействащите младежи са малко повече от учещите във висши училища. С публицистично огрубяване можем да кажем, че страната си готви бъдеще с 2/3 работещи в трудоспособна възраст и 1/3 „професионални безработни“. Идва поредното, още по-голямо изгубено поколение. Но какво от това, ние живеем в сегашно време.

Пък и дипломата още не означава образованост. Откакто от 20 години се правят международни сравнителни изследвания PISA, се вижда, че образованието ни е станало трета категория. 40% от учащите не разбират прочетен текст. Не защото е сложен или включва редки думи, а защото не съумяват да извлекат смисъла. Огромен дял не могат да ползват информация от графики, да не говорим за таблици. За тях това са картинки. В това отношение вече сме далеч извън Европа и даже Турция и се нареждаме под Бразилия, при Колумбия и Уругвай. Само се чудим защо се четат все по-малко вестници.

Добре, а какво правим с тези неприятни явления? Ами още по-плътно си затваряме очите.

Борим се с бедността, а не с причините за нея. Ако не бяха пенсиите и помощите, официално бедните щяха да бъдат не 21%, а 42%. Но другият начин - да се даде работа на тези хора, е забранен. Държавата не бива да участва в икономиката, а само да зачиства последиците от нейните неудачи. Вместо това мощна школа „теоретици“ обяснява, че въпросните палиативи за бедността водят до бедност.

Вместо мерки за повече и стабилни работни места, имаме лоби на работодателите на прекариата. Наскоро то прокара в парламента почасово заплащане. То разви идеологическа обосновка, че барбаронската „гъвкавост“ на труда лекува безработицата. Когато те повикат, работиш до изнемога, през останалото време чакаш в анабиоза. Според въпросното лоби не ниското търсене на работна ръка, а недостатъчното предлагане на труд при всякакви, в това число и загробващи условия, бил кусурът на нашата икономика. Всъщност така се прехвърля причината от болната глава на здравата.

А броят на неработещите младежи е замаскиран чрез числото 17%. Толкова е младежката безработица. Само че с този термин са обозначени само онези млади, които са регистрирани в Бюрата по труда. След първата година помощите спират, регистрацията губи смисъл и хората пропадат през още една дупка в социалната мрежа. Човек по човек. Затова пък статистиката изглежда почти розова.

Не са само младежите. 2,3 милиона са наемните работници, а извън страната са около 2 млн. души, почти всички работещи. Реалната заетост на трудоспособните у нас е около 55%. Тази половина извън страната е далеч от очите и вън от сърцето. Не ги виждаме и значи всичко е наред.

Същото важи за пострадалите длъжници. Най-показателното е, че този технически проблем се точи като минимум от 2011 г., когато тогавашният омбудсман призова да бъдат коригирани наредби и закони. Издевателството си продължава. Това са несъществени хора.

Или какво се прави с образованието? Във всеки пореден доклад на PISA се посочва основната отличителна особеност на нашите учебни заведения - неравният достъп.

Усилията на държавата обаче са насочени не към смекчаване на това разделение, а към неговото задълбочаване. Орязване на мрежата в малките населени места, правене на бизнес от учебниците, финансова конкуренция чрез „делегираните бюджети“, толериране на практиката учители да дават частни уроци на собствените им ученици, все по-високи университетски такси. Не стига това, ами новата реформа включва субсидиране на частни училища с обществени фондове. Т.е. самата държава задълбочава материалното разслоение и генерира некомпетентност, вместо да прави точно обратното.

Но България била близо до световния връх по брой спечелени медали от ученически олимпиади. Това обаче не компенсира, че е рекордьор по функционално неграмотни. Всъщност този контраст илюстрира основната беда.

Лекуваме проблемите не в корена, а чрез козметика, изчакване, отвличане на вниманието, прехвърляне на вината от причините върху следствията, така че още повече да се задълбочат. Да спомена ли, че маса роми сега се лумпенизират, уж защото са мързеливи или поради „мултикултуралност“, а преди 25 години половината от тях работеха в земеделието и хранително-вкусовата промишленост? И изнасяхме недостижими сега количества храна. Обясняваме насилието сред младежите с расизъм, а не с очевидното декласиране, което поражда и расизъм. Обясняваме побойниците и мутрите във всяко село и квартал с какво ли не, само не с липсата на квартални полицаи, защото е табу, нали борим бюджетния дефицит.

За това помага и масовата психология. В интернет има шведски клип, който показва социален експеримент. Един и същи човек се облича като скитник и после като финансов брокер. Когато идва градският автобус казва, че си е забравил парите. Шофьорите систематично пускат „брокера“ и свалят „скитника“. Благополучният се ползва с благосклонност, а нуждаещият се от помощ получава пренебрежение.

Не само пари при пари отиват. Беда при беда отива.