Полицията в Русе проверява сигнал за общински съветник от ГЕРБ, участвал в побой

Чешката полиция издирва българин, обрал дете

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в петък, 23 февруари 2018

Оставиха Легионера за 72 часа зад решетките

Египетски полицаи спасиха дете, падащо от третия етаж

Обвиниха бивш министър на финансите в лихварство (обзор) Стоян Александров ще отговаря за 75 кредита за милиони, раздадени срещу солени лихви

Гръцкият президент към Турция и Македония: Времената на нахлуване на европейска територия са отминали безвъзвратно

Здравец Хайтов представя нови разкрития за гроба на Левски

Русенец спечели 4 милиона и половина от тотото с фиш за 6.75 лв.

Турция обяви, че няма да позволи “едностранни” проучвания за газ край Кипър

Сливен чака 19 млн. лева за новата си пречиствателна станция Най-модерното съоръжение от години брадясва от храсталаци и треви

Вилна зона край бивши уранови мини вече ще ползва питейна вода Водните сдружения трябва да имат договори с „В и К”

Вежди посвети на Снежа завръщане в изкуството Изложба скулптура и рисунка в столичната галерия на „Сан Стефано“ 22

Николина Ангелкова се срещна с Андрю Форбс, законодателен директор към Сената на САЩ

Общинската управа на Свищов настоява за бюджетна субсидия на Стопанската академия Общинарите обявиха подкрепата за висшето учебно заведение в декларация

Бий, за да те уважават

Оскотяваме и затъваме в еснафски си свят, в който от нас нищо не зависи

Писала съм по други поводи, че някак странно се завъртя историческото колело в последните години и ни върна пак в началото на 90-те. Като културно-езотерична (така да се каже) среда. Като колоритност (така да се каже) на хората, които напират да влязат в политиката – течащата в момента кампания за местни избори е красноречив пример. И не на последно място – като мутровизация. Само че този път мутровизацията е масова, повсеместна, дело на всеки. Мъжете бият, жените бият, децата бият. Както се разбра тези дни – политиците също. Защото основното правило в мутренския кодекс на честта е „Бий, за да те уважават”.

И ние бием ли, бием. Бием си децата, бием си жените, бием си родителите, бием си съседите. И учителите бием. За лекарите – да не говорим. Всичко това се е превърнало в рутина и май на никого вече не му прави впечатление. Какво да се прави, рисковете на професията (възрастта, пола, социалната среда…). Журналисти също вече бием, и да, журналистиката поначало е рискова професия. Когато си военен кореспондент. Или когато разследваш мафията. Когато искаш да вземеш интервю от кандидат за общински съветник, не би трябвало да е така. Но как „би трябвало да е” и как е в действителност, у нас нямат много общо.

Лесно би било да извадим етническата карта, да кажем „циганска му работа” и да скочим да бием циганите реципрочно. Не че това не се случва и сега. Но нещата, уви, не са толкова прости и едностранчиви. Убедена съм, че ако българите живееха в същите условия на безнаказаност и със същото самочувствие на недосегаеми, щяха да бият по същия начин. Ако можеха да не си плащат сметките без последствия, ако в кварталите им не смееше да припари полиция, ако си строяха къщи където и както им падне. И най-вече – ако всички политици ги ухажваха и им трепереха, защото се нуждаят от гласовете им.

Тези биячи държавата си ги отглежда старателно вече 25 години. Преди това беше лесно – искаш-не искаш, гласуваш за Партията, то няма и за кой. Демокрацията обаче е нещо друго. И пазарната икономика, в която купуването и продаването на гласове е престъпление, но това не пречи да се извършва с пълна сила. Така че биячите си бият, а държавата очевидно си ги уважава, след като не предприема нищо. Мотивацията е налице.

А междувременно всички ние като нация оскотяваме все повече и повече. Затъваме в дребния си еснафски свят, в който всички са маскари, от нас нищо не зависи, светлина в края на тунела няма, а отчаянието и липсата на вяра полека-лека ни смачкват и ни отнемат човешкото лице. И единствено боят и насилието ни дават краткотрайната илюзия за сила, власт и авторитет. В някои случаи – и за безнаказаност. В този мъничък свят на омерзение и бездуховност държавата се ослушва, докато ние се избиваме помежду си, а боят полека-лека се превръща в единствена форма на комуникация. И накрая колкото и да бием, вече няма да има кой да ни уважава. А що се отнася до държавата – ние и сега не си я уважаваме. Сигурно има защо.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете