Денят на народните будители не се приема еднозначно днес. Разколебаването в значимостта му се крие в неговата двузначност - той хем е „благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую”, хем задължава към продължение във всяко време - „старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното”. Крие се още и в генезиса му: той е търсени добродетели, сякаш е лишен от спонтанност, намерен е като противодействие срещу „разклатени добродетели от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество”. Разколебаването е причинено и от забраната за честването му през 1945 г. с нелепото обяснение, че дублира 24 май. Разколебаващо действа и възстановяването на деня през 1992 г. - той е и национален празник, пък и Ден на учените, Ден на журналистиката. Но е неприсъствен ден само за висшите учебни заведения. Нещо като полупразник.

За мене този ден се явява задължително напомняне за недостроеното българско общество, камбанен звън за доизграждането му. Защото ние приемаме образованието като сдобиване с информация, а не като изграждане на личности. Ние издаваме закони и норми не като продължение на морала и справедливостта, а като правила, които можем да присвоим или надхитрим. Ние търсим в миналото не примери и величие, а повод да го ругаем конюнктурно. И вместо да вярваме и да пазим достойно постигнатото, с лекота рушим, преместваме и обругаваме. Затова денят звучи повече като извинение пред възрожденците за неосъществените им идеали. При това този душевен смут прикриваме с язвителност и безразличие към смисъла му. Или с парцелирането на деня по общности.

Характерът на дейността на народните будители най-добре е назовал Стоян Омарчевски, инициатор на празника като министър на просвещението през 1922 г.: „Те са най-добрите изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждаване като културна сила.” Не му е било необходимо да допълва, че историческата ситуация поставя на предно място една или друга необходимост: национално самоосъзнаване, наченато от Паисий Хилендарски; образоване на най-будните в училища и в читалища; всеобхватност и модернизация на образованието и създаване на възлови образователни и културни институции - дейността на Ив. Шишманов и т.н. За да стигнем до днес. Като не забравяме категоричната повеля: безкористност. Това различава днес будителя от ранобудника. Който не буди, а бута; разгражда безогледно; уж поучава, а мами; отнася и взема, без да дава. А будителите могат и дават с любов; запазват, пренасят, изграждат и доизграждат общественото познание, културата, езика, морала, свободолюбието. Сред днешните техни приоритети са още и възвръщането на националното самосъзнание и самочувствие. Сериозно разклатени от това, че ранобудните в прехода изтласкаха с години будителите. И наложиха като ценност рушенето и надприказването.

Всъщност може и да дойде времето, когато за будителите само ще говорим с почит. Което ще значи, че техните усилия са нормализирали безкрайно люшкащото се наше общество.

ИСТОРИЯ НА ПРАЗНИКА

За пръв път такъв ден се отбелязва в Пловдив през 1909 г. Което не означава, че регионалното честване ще прерасне в национално. През 1922 г. група интелектуалци - професорите Б. Цонев, Л. Милетич, М. Арнаудов, писателят Ст. Чилингиров, актрисата Адр. Будевска и др., предлагат да има ден на народните будители. Министърът Ст. Омарчевски приема и придвижва процедурно инициативата. За да се стигне до 3.ІІ.1923 г., когато цар Борис ІІІ подписва Закон за допълнение на Закона за празниците, с който се официализира денят като национален празник.

В мотивите на Ст. Омарчевски за будителите се чете: „Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали.” За дата е избран денят 1 ноември, на който тогава се чества свети Иван Рилски, почетен и като пръв будител: „Нека Денят на Св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи…”

През 1945 г. празникът е заличен от календара. Възстановен е през 1992 г., като основен принос за това има писателят Петър Константинов и създаденото от него сдружение „Мати Болгария”. Сега на 1 ноември се почитат преди всичко възрожденските дейци, революционери и писатели след Паисий Хилендарски.