30-годишен мъж е загинал при катастрофа след видинското село Арчар

Вижте къде в София спират водата утре

Много място в най-малкият SUV на VW Новият модел T-Cross не отстъпва на Golf по обем

10 населени места в област Пазарджик останаха без ток заради снега

Себастиан Курц приема за среща лидерите на страните от Западните Балкани

Печалба от 236 000 лева реализираха общинските търговски дружества в Търново С най-добър финансов резултат за деветмесечието е Центърът за психично здраве

Засилват полицейското присъствие в „проблемните“ влакове

Издигнаха къща във въздуха над дере в село Дебрен Местните жители се притесняват, че сградата ще наводни къщите им

Кои украинки имат убийствено излъчване?

Боеве избухнаха между протурски бунтовнически групи в Африн

Тереза Мей с важна реч преди Брекзит

Над 90% от телефонните измами се извършват по една схема

Стотици протестираха в Македония срещу промяната на името

Вълк нападна 74-годишна жена, подплашена крава я спаси

Путин и Ердоган се срещат в Истанбул за началото на сухопътната част от „Турски поток“

Пазолини – хроника на една неразгадана смърт

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Флоренция, специално за “Труд”

През нощта на 1 срещу 2 ноември 1975 г. в Остия, недалеч от Рим, при спорни и до днес обстоятелства е убит зверски, Пиер Паоло Пазолини. Прекършено е съществуването на един от най-големите интелектуалци на ХХ век.

Хомосексуалността е неговата мъка и присъда – като поет, писател, режисьор, сценарист, драматург, журналист. Убиват го по време на опит за сексуални отношения в колата с непълнолетен. Трагедията става в краен квартал, където според Пазолини живеят ангели, незаразени от консуматорското общество. Той общува с тях, нехаещ за онова, което би се случило, и заплаща скъпа цена…

Пазолини умее да рискува, изпитва необходимост да разбере и най-вече – гледа предвидливо напред. Единствените му оръжия са словото, киното, куражът и яснотата на мисълта. Като завещание звучи признанието му: “Смъртта не е невъзможността да общуваш, а невъзможността да не бъдеш разбран.” Той е

“обезоръжен пророк”

както го определя Алберто Моравия на погребението: “Изгубихме преди всичко един поет. Те не са чак толкова много по света, раждат се трима-четирима на столетие. Когато този век свърши, Пазолини ще е измежду малцината останали поети.”

Наричан моралната съвест на Италия, той знае твърде много. Критикува с еднаква сила и десницата, и левицата. Пише статии във всекидневника “Кориере дела сера” и получава много заплахи. Неудобен бунтар, който разкрива корупцията на управляващата политическа класа. Католик без църква и комунист без партия.

Малко известен е неговият документален филм “12 декември 1972”, представен на фестивала в Берлин в годината, в която игралният му “Кентърбърийски разкази” получава “Златната мечка” (1972). Разпространен е само в културните клубове, погребан е в паметта на зрители и киноисторици. Засяга събитията около бомбата на пл. “Фонтана” в Милано. Ето как Пазолини обяснява анонимността си: “Аз монтирах филма, избрах интервютата, но не подписах режисурата, защото адвокатите ми казаха, че е много опасно и ще отида в затвора. Тогава намерихме формула, за да съществува името ми, така че който иска да разбере, разбира, но формално да не могат да ме обвинят.” А през лятото на 2015-а реставрираната творба беше показана на фестивала “Намереното кино” в Болоня.

Убийството заема първите страници на вестниците, които подлагат на съмнение фактите. Сякаш пресата води разследването, а не следователи и съдии. Всички приятели на Пазолини – Алберто Моравия, Микеланджело Антониони, Лаура Бети – са убедени, че трябва да се продължат търсенията и настояват адвокатите да задълбочат политическия момент и умишлеността на деянието. Но им е попречено. Бернардо Бертолучи, аситент-режисьор на Пазолини в “Безделник”, признава в дните след смъртта: “Накараха го да млъкне и това е ужасно.”

Режисьорът Нани Морети отива с мотора си на мястото на трагедията в своя филм “Скъпи дневнико” (1993). Вижда бараките, кофите за боклук, обраслия с трева футболен стадион – арена на престъплението. Днес там сега е литературният парк “Пазолини” – пространство с алеи, в центъра на което се извисява паметникът: звезда като счупена колона, два гълъба и пълна луна, надвесена над фигурите… както в онази нощ.

При всяка годишнина от убийството на Пазолини се появяват

нови свидетелства,

филми, книги

За 20-годишнината излиза филмът на Марко Тулио Джордана “Пазолини – едно италианско престъпление” (1995), а малко преди 40-годишнината – “Пазолини” (2014) на Абел Ферара. Макар човекът и фактите да са едни и същи, творбите като че ли са противоположни. Докато Ферара завявява, че не се интересува от убийците на Пазолини и не прави филм-процес, Джордана се вълнува само от това кой и как го е убил. Наблегнато е на поведението на семейството, което не иска обезщетение от непълнолетния убиец, защото “така би постъпил и самият Пиер Паоло”. Творбата на Джордана завършва с надпис: “Наличието на неизвестни лица е малко вероятно. Нови разследвания не са правени.”

30 години след смъртта на Пазолини предполагаемият му убиец Пелози признава, че не може повече да мълчи. Версията му отново е неубедителна. Сигурното е, че извършителят не е бил сам. Много свидетели искат да бъдат разпитвани, но не ги викат. Сякаш изповедта на Пелози и неговият деветгодишен престой в затвора са удобни за всички.

Четири десетилетия след трагедията мълчанието поразява цялата италианска култура, осиротяла без този оригинален и смел артист. Онова, което той пише още през 70-те години за културната асимилация, за боклукчийската телевизия и реклама, за арогантността на властта, за загубата на местната идентичност, за имиграцията, днес е реалност. Ето защо още през януари 2015-а италианският министър на културата Дарио Франческини заяви: “Италия е длъжна да си спомни за Пиер Паоло Пазолини и да предаде на новите поколения актуалността на неговите търсения и разобличения.”

Създадена е научно-техническа комисия, оглавявана от писателката Дачия Мараини. Нейната цел е да предложи програми и културни инициативи в цялата страна за 40- годишнината. Включен е и предпочитаният актьор на Пазолини, Нинето Даволи. Режисьорът го открива за епизодична роля в “Евангелието по Матея”, после го избира за главен герой заедно с Тото в “Птичища и птички”. Така започва тяхното дълго сътрудничество и интимно приятелство, споено в 9 филма. Именно Даволи разпознава трупа на Пазолини

сутринта на 2 ноември

Изложби, панорами, срещи, симпозиуми, театрални, музикални и танцови спектакли, пърформанси, публични четения припомнят творчеството на Пиер Паоло Пазолини. Родната му Болоня, където протича първият и фундаментален етап от неговото интелектуално формиране, организира шестмесечните събития “По-модерен от всеки съвременник. Пазолини в Болоня” (от септември 2015 до март 2016).

Филмотеката на града организира цикъл от конференции “Пазолини поет на ереса”. Театърът “Елеонора Дузе” открива сезона си с “Между плътта и небето – Пазолини/Бах”, където спомени, писма, поезия и интервюта се преплитат с моменти от снимачната площадка на “Теорема”, “Птичища и и птички”, “Евангелието по Матея” и откъси от Бах, чиято музика Пазолини избира за творбите си. Не по-малко любопитен е и пърформансът по неговия сборник с разкази “Али със сините очи”. Сценично пространство е превърнато в ринг, зрителна инсталация поставя в диалог боксьори с образи от филма “Безделник” и с музикални откъси от “Матеус пасион” на Бах.

С концерта-спектакъл на Дачия Мараини “Аз съм Пазолини” се откриват честванията в Рим. Празникът на киното във Вечния град също почете режисьора с няколко стари и нови документалтни филми. А тазгодишният кинофестивал във Венеция проведе еднодневен симпозиум за 50-годишнината от заснемането на “Евангелието по Матея”. Пак там “Сало, или 120-те дни на Содом” – последната творба на Пазолини, излязла след смрътта му, получи награда за най-добър реставриран филм. Именно той излиза по екраните в Италия точно на 2 ноември.

“Сало…” е показан в Париж три седмици след убийството на режисьора и веднага е свален от екран. Съвсем очевидно е посланието му, че фашизмът е период на насилие върху свободата на мисълта. То е изразено чрез секса като метафора на властта. Според немския режисьор Райнер Вернер Фасбиндер “Сало…” е най-добрият филм на Пазолини.

Най-оригиналното преклонение пред този интелектуалец тепърва предстои. На 5 март 2016-а, рождената му дата, ще тръгне

“Влакът-корсар.

Пътуване с Пазолини”

– пътуващ спектакъл със специален влак, който ще прекоси Италия от Удине до Матера (там е сниман “Евангелието по Матея”). Идеята идва от пътеписа “Дългият пясъчен път” за пътуването из Италия, което Пазолини прави през 1959 г. За променилия се оттогава пейзаж ще го говорят думите на самия писател. Ще има спирки на много места, свързани с биографията и творбите на поета. По време на пътуването зрителите-пътници, които могат да се качват и слизат навсякъде, ще се срещнат с артисти, които ще предложат диалози, спектакли, видео, музика, пърформанси и спомени за живота и делото на Пазолини. Накрая ще се роди и документален филм от този необичаен опит.

Специално за годишнина Криминалният музей в Рим показа (засега само пред журналисти) двете картонени кутии с лични вещи на поета, намерени в колата и около мястото на убийството, както и предмети на неговите предполагаеми извършители. Скромни останки от един внезапно прекъснат живот: хапчета против главобол, презервативи, гребен, очила, статуетка от получена награда, две новоиздадени книги.

Дори и от тях никога няма да разберем какво е станало в онази зловеща нощ на 1 срещу 2 ноември 1975 г. Прекратяването на делото е двойно поражение – за съдебната система и за съвестта. Италия рядко се интересува от истинските виновниците на своите трагедии.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.