Един ректор успя да събере безценни точки в архива си за лично достойнство по два повода в рамките на една седмица. Проф. Любомир Халачев първо застана с целия си интелект и спокойствие срещу арогантността и агресията на нахлулите в НАТФИЗ Волен Сидеров и компания. А после, отново “въоръжен” с търпение и смелост, се изправи срещу млади хора в литературния конкурс за дебютен роман “Ръкописът” на БНТ. Победи в четвъртата група и вече е финалист в тв формата.

Проф. Любомир Халачев е сред най-интересните личности в българския кинопейзаж. Изключително образован - попивал е култура и знания в Русия, Полша, Дания, Италия, Франция, Дания, Сингапур... Той е и оператор, и режисьор, и продуцент, и документалист, но има опит и в игралното кино. Освен това е преподавател и... сладкодумен разказвач. Пише не само филмови сценарии и книги, свързани с киното. От няколко години публикува и сборници с разкази, а вече е на път и първият му роман. Дебют на 65!

За нещата, които напоследък се случиха на ректора на НАТФИЗ, наистина се иска смело сърце. И не става дума толкова за запазеното от него самообладение пред “дразнителя” Сидеров, колкото до смелостта на тази възраст и от ректорския си пост да застане срещу хора, които могат да му бъдат деца. Може би когато вярваш на перото си, смелостта не трябва да я каниш специално. По-скоро даваш урок по достойнство. И на учениците си, и на връстниците си.

“Исках да се съизмеря с младите хора”, обясни проф. Халачев решението си да участва в “Ръкописът”. И допълни: “Удоволствието от този конкурс беше в това, че се срещнах с изключителни млади хора - умни, симпатични, талантливи. Хора, които, ако не станат писатели, ще се занимават с нещо, което ще донесе полза на нашата държава.”

Колко често чувате хубави думи за младите хора в България? От ректора на НАТФИЗ ще че ги чуете често. А колко пъти пред очите ви ректор на висше учебно заведение у нас се е състезавал с “такива, дето още нищо не разбират”? Честно казано, не си спомням подобен случай. Професорът кинаджия го направи. И дори да не беше победил, пак щеше да стане симпатичен на всички, които досега не са знаели за него.

Любо (ами така го наричат в киногилдията) има изключителното качество да говори тихо, умно и увлекателно. Така прави и филмите си (“Копнеж по нови неща”, “Как Европа влезе в България”, “Благослов”... повече от 100 са документалните, и игралния “Мъж за милиони”), така пише и книгите си (“Всяка вечер в седем”, “Любов по време на Студената война”). А ректорските му слова пред студентите от НАТФИЗ са истински упражнения по стил. И мъдрост. Веднъж открива годината с есе за “Учението”, друг път връчва дипломи - със слово за “Думите”, говори за студентите за “Цената на знанието” или “Какво ни носи четенето на книги”... Сам ги пише. Не проформа, а вдъхновено. И не морализаторства, по-скоро... проповядва.

Обича да разказва истории, да цитира древни мъдреци. Веднъж, за да илюстрира думите си, припомня на студентите следната притча:

"При учител по Дзен дошъл посетител, за да го попита за учението. Но вместо внимателно да слуша своя учител, той непрекъснато говорел за собствените си разбирания. След някое време Учителят поднесъл чай. Налял чашката на госта, но продължил да налива и след напълването й. Накрая гостът не издържал.

- Не виждате ли, че е пълна догоре? - извикал той. - Не поема повече.

- Точно така - отвърнал Учителят и спрял да налива. - Също като тази чаша и ти си преизпълнен със собствените си мисли. Как можеш да очакваш от мен да ти дам учението, щом не ми предлагаш празна чаша?”

Такъв е ректорът на НАТФИЗ. Винаги ще намери какво да ти разкаже. Само “бдителния гражданин Сидеров” като че не успя да убеди, че в Академията се прави изкуство, а не война. Но не му и трябва. Когато си имал смелостта да се съизмериш с младите, един депутатски имунитет не означава нищо.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Най-коректният продуцент

Любо Халачев е най-праволинейният човек, когото познавам. Такъв му е характерът. А това прави хората около него спокойни. Изключено е да получиш удар в гърба, казва всичко в прав текст. Може би е най-коректният продуцент, всичките му документи в Националния филмов център са изрядни. В основата на всичко стои детското му любопитство и това, че се пази да не влезе в рутина.

Костадин Бонев, режисьор

Вярвам на рефлекса му

Познавам Любо отдавна, но животът ни събра едва със започването на филма “Мъж за милиони”. Приех с радост участието си в него, вярвах в рефлекса на Халачев, в това да разказва съвсем истински историите. Работихме леко, със закачка и обич. Филмът се гледа от зрителите - значи се е случило чудото! Дано съдбата ни срещне пак на снимачната площадка.

Ина Попова, актриса

Благодаря му за бързата подкрепа

Бях вече студентка, когато проф. Халачев стана ректор на НАТФИЗ. Най-яркият пример, за който веднага се сещам, е бързата му подкрепа за наша кауза. Искахме да обявим акция за кръводаряване за човек, свързан с изкуството. Самият проф. Халачев беше в болница, а ние спешно се нуждаехме от неговия съвет. Не се скри, напротив - насърчи ни. Когато ректорът ти те подкрепя, инициативността на студентите става още по-значима.

Павлина Калина Церовска, председател на Студентския съвет в НАТФИЗ

Знае какво иска от екипа

Много филми сме направили заедно с Любчо. Удоволствието да работиш с него е голямо. Винаги идва подготвен на снимки и знае какво иска от екипа - качество, което рядко се среща в българското кино. Общата ни близост започна от общия ни интерес и любопитство към историята. А общият ни филм, с който особено се гордея, е “Благослов”.

Влади Киров, сценарист

И ОЩЕ...

Насаме с Микеландежло

Всеки филм си има не само сюжетна линия, която следва, а и множество сюжети, съпътстващи неговото създаване. Една от най-вълнуващите истории, случили се с екип на Любо Халачев, е покрай документалната лента “Благослов” за папа Йоан 23. Впечатлен, че българи правят филм за т.нар. Добрият папа, папа Йоан Павел ІІ разрешава Сикстинскатата капела да бъде затворена за два часа и кинаджиите спокойно да снимат.

"Това беше едно от най-вълнуващите ни преживявания – сподели пред “Труд” сценаристът Влади Киров. – Ние, Любо, аз, операторът и звукооператорът, насаме с Микеланджело и фреските! Божествено!”

Когато си тръгват, вторият секретар на папа Йоан Павел ІІ изпраща българите и им дава подаръци от него – за всеки по златен медальон с Дева Мария, неговата закрилница.