На 28 май 1812 г. Русия и Османската империя подписват договор за примирие. Дядо Иван, на когото българите са гледали с надежда да освободи родните им земи от османлиите, не успява. Букурещкият мирен договор позволява на християнското население доброволно да напусне границите на империята и идва ред на поредната бежанска вълна. Хиляди българи напускат домовете си и се заселват в днешна Молдова и Украйна – в Бесарабия, така както са бягали преди това от всяка неуспешна руска война на Балканите.
203 години по-късно вестник “Роден край” – издание на бесарабските българи в Украйна, получи наградата на фонд “13 века България” за принос в разпространението на българската култура на българоезична медия в чужбина за 2015 г. Това стана по време на Единайстата среща на българските медии по света, която се проведе в Атина между 4 и 8 ноември.
Дора Костова, която в продължение на 25 години издава вестника, организира сънародниците си. Когато получи наградата, вместо благодарностите каза един стих, от който всеки бесарабски българин се просълзява – една носталгия по родината.
Вероятно трудно могат да се намерят достоверни оценки колко хора с български корени живеят в чужбина (това включва и такива, които са мигрирали преди векове). По някои оценки, при това научни, те са над 24 милиона. Те са интегрирани, конвертирани, асимилирани и под културния натиск на страната втора родина се претопяват бързо или бавно. Едни, като например режисьора на “Рамбо – първа кръв” – Тед Кочев, се считат за македонци. Вярно е, че и македонците ни считат нас за техен народ, както ние тях за наш, но в едно разделено семейство това е спор като за яйцето и кокошката.
Паметта лесно се губи, ако някой не я държи будна. Всяка година честваме Деня на будителите на първи ноември. В началото съм се чудел какво означава това, както и мнозина. Децата знаят, че това е просто първата ваканция от училище. Будители са такива хора, като тези, които за собствена сметка и със собствени усилия се втурват в авантюрата на писмеността, вместо да карат тирове, което е значително по-печелившо занимание. Звучи иронично, но в дни когато българите се страхуваме от имигранти, нашите сънародници, емигрирали поради същите причини – война, потисничество, сиромашия днес, намират своите будители, за да останат българи по дух.
Ако преди 203 години новините и културният обмен са се бавели с дни, месеци и понякога години, днес всичко се случва светкавично, а не мога да си представя какво ни очаква. Българските медии по света са изключително важни. Те са сърцето на диаспората – обменят се новини, обяви, организират се събития, на които можем да завиждаме. Лекуват носталгията и поддържат връзката с родното. Те са уникален мост за обмен на култура. Само преди двадесет години, за да се поддържа българско културно средище в чужбина, бе необходимо да има някакъв център, да се изпращат с куриери огромни по обем и скъпи за превоз културни продукти. Още по-трудно бе те да достигнат до мнозина, а да не говорим до всички заинтересувани. Днес това е въпрос на два електронни адреса. И на добра воля.
БТА успя чрез асоциацията да прокара мостове между отделните медии по света. Очевидно самоорганизиращите помежду си диаспори от Нова Зеландия през Молдова до Канада и къде ли още не ще могат да свършат много повече работа за съхранението на българщината, отколкото всяко държавническо решение у нас. Но все пак далече по-лесно би било, ако има една значително по-активна комуникация между държавните културни институти и доброволните организации по света. Ние не сме богати като Турция, за да провеждаме подобие на неоосманистиката, но не сме по-бедни от Македония, която успешно се сплотява около идеята за своя идентитет.