Мегз показа зърна на светско парти

Заев: Никога не сме били толкова близо до решение за името

Печено морско свинче? Не, мерси Най-странните ястия по целия свят

Иконите на Дончо Дончев Картините могат да бъдат разгледани в галерия “Валер” до 11 май

Индия ще конфускува имоти на избягали от страната престъпници

„Лъвове” печелят конкурс за красота Награди за Peugeot 308 и Peugeot 3008

Меркел призова момичетата да учат инженерни науки

Марта Вачкова опипа Наум Шопов Между снимките на „Откраднат живот”

748 кандидати се явиха на изпит за 31 прокурорски места

Държавният департамент за България: Корупцията във всички клонове на властта остава проблем

Турски съд прати в затвора учителка с 6-месено бебе

Министър Нанков: През 2024 г. ще пътуваме по „Хемус“ от София до Варна

Ердоган: Бизнесът трябва да приветства извънредното положение, то забранява стачките

ВМРО: Предложението за депутатските заплати е популистко

“Левски” би “Верея” с резервите, лоша вест за Делио Роси

Никой не може да победи града човек Париж

Хората са уплашени като никога досега, но солидарността на цялата нация и на целия свят ги вдига на крака

Никога не съм виждал и усещал такава тишина в този толкова шумен обикновено и пълен с песни и усмивки град

ДИМО РАЙКОВ
Париж, специално за ”Труд”

Най-толерантната към чужденците страна в света бе ударена жестоко в сърцето! Страната, родила европейската демокрация, страната на радостта от живота бе ударена от смъртта.

По някаква ирония на съдбата същия ден сутринта аз завърших новата си книга за Париж, „Париж – радостта от живота…”, в която реших този път да няма нито една лоша и тъжна дума, да бъде просто една книга, пропита със светлина, с парижката светлина на красотата и свободата. Това е моето обяснение в любов към единствения град човек в света – Париж. Този град човек, който ни учи, че за да обичаш другите, трябва преди всичко да се научиш да обичаш себе си. И си „помогнах” с една мисъл на Мелвин Дъглас : ”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина…”

Случи се така, че аз бях хронолог и на януарските събития при атентатите срещу „Шарли ебдо” и еврейския магазин, преживях и участвах в митингите по улиците на Париж. Но сега нещата бяха съвсем други. Сега миришеше просто на война! За първи път усещах обърканост – и у властници, и у полицаи, и у обикновените хора. Специалистите бяха единодушни – това не са просто атентати, това дори не е война, това е нещо по-лошо.

Свидетелка на клането в залата „Батаклан” произнесе думи, които ще помня за цял живот: ”Най-страшното за мен бе не приближаващата собствена смърт, а как, затрупана от мъртви тела, аз чувах звъна на техните телефони в джобовете им. Техните близки ги търсеха. А те вече бяха отлетели. Този звън ме разлюля и винаги ще ме люлее. Звънът на смъртта на невинността. Защо, кому е нужен той?”

Тази събота и неделя Париж бе тъжен. Това не бе моят Париж. Въпреки съветите да не напускаме домовете си тръгнах към обичната ми „Шан-з-Елизе”, булеварда на боговете, на красотата и светлината. Сега прочутата улица бе пуста, дори големите магазини, които иначе работеха почти денонощно и в събота, и в неделя и стачкуваха, когато държавата искаше да бъдат затворени през нощта, сами бяха заключили вратите. А и малкото отворени магазинчета бяха празни.

Ами красавицата, под която винаги има стълпотворение от хора от цял свят, Айфеловата кула? Сега тя бе затворена за посетители, прошарена с войници с автомати – да си толкова красива, а същевременно така самотна.

Срещнах познат колега – френски журналист. Разказа ми за нещо, което ме потресе мен, българина. През същата нощ на шока и ужаса, и то в самия квартал на най-масовото убийство, Батаклан, десетки семейства са приели на доверие непознати и чужденци сред тях, които са били на концерта и вече не са имали възможност да намерят място за спане. Представяте ли си – да си шокиран издъно, да си обиден, да си уплашен, но пак да бъдеш човек. Да приемеш у дома си непознат, който може потенциално да се окаже терорист, та медиите тиражираха, че един от убийците се е смесил с тълпата?

Ето я истинската френска солидарност. Да бяхте видели и единствените групички хора в събота в Париж. Това бяха французи, които чакаха на опашки, за да дадат кръв за ранените. Тези млади люде не мислеха за себе си, за собствения си живот, а за живота на другия.

И те искаха да… говорят. Да споделят с някого, да говорят, говорят. Така ми казваха почти всички парижани в този ден на въпроса ми какво днес биха искали да правят. И по този начин, говорейки и споделяйки и с непознатия, по всяка вероятност те искаха да победят страха, това иначе нормално човешко усещане.

„Карнаж”, тази странна дума в богатия френски език, повтаряна в деня след атентатите, заседна също така в усещанията ми. Тоест сеч, клане…

Да посечеш сърцето на света – Париж, значи да посечеш света. Ето, има убити французи, но има убити и англичани, белгийци, има и един българин. Защото Париж е градът на всички. Та в Париж и околността на ден има по около 12-13 милиона души от цял свят. Та в този град аз трудно срещам, въпреки че живея в него от години, семейство, което да е само от французи – я майката, я бащата, я дядото е чужденец. В училището на внучката ми има французи, българче, чехкинче, русначета, румънче, арабче, африканче, бразилче, италианче, щведче…

Най-големите специалисти по въпросите на тероризма във Франция бяха лаконични: ”Това не са обикновени терористични атаки, това е военна операция, организирана и синхронизирана много добре, повоенному. Това е война. Тя няма нищо общо с януарските атентати. Това са джихадисти от нов тип, от нова генерация. Те могат да ударят където и да е и когото и да е. Те могат и един човек отделно да убият, но за тях важното е да предизвикат паника.”

За първи път от 1961 г. в държавата е обявено извънредно положение.

Парижани са уплашени. Но стоически се опитват да го преодолеят. Ето, в квартала, където е улица „Шарон”, една жена казва: ”Сутринта, когато отидох да си купя обичайния вестник, продавачът ми каза – днес ще бъде най-тъжният ден за нас, защото цяла сутрин хората, които идват при мен, плачат, почти всеки от тях познава някой от застреляните на улицата. Тук хората сме като едно голямо семейство, всички се познаваме. Улицата днес е празна, почти всички кафенета и ресторанти са затворени, но има няколко заведения, пълни с хора, защото в този момент ние имаме нужда от някого, с когото да споделим, да се подкрепим взаимно. А кой може това да го стори по-добре от семейството?”

Прибирам се след най-тъжната си разходка из Париж. Никога не съм виждал и усещал такава тишина в този толкова шумен обикновено и пълен с песни и усмивки град. Затворени са училища, университети, Операта, обществени сгради, музеи, увеселителният парк „Дисни”, басейни, Айфеловата кула. Забранени са митинги, стачки. Такова нещо не е било никога в страната на свободата.

Площад „Република”, един от най-борческите площади на Републиката, любимото място за стачки и митинги, сега е притихнал. Обелискът е отрупан с цветя, хората идват, поставят букети и си тръгват.

“Как може да убиваш хора, които са дошли да се радват на музика – пита възрастна французойка. До нея мулатка проплаква – това не са хора, това са престъпници нечовеци, варвари.” Двама млади – прелестно момиче и приятелят й, африканец, прошепват:”Тук сме, защото имаме нужда от други хора, с които да разменим някоя дума, иначе ще се пръснем…”

Около мен вече хората се увеличават, групичките наедряват – и всеки носи букети с цветя, сред тях и туристи, испанците говорят за атентатите у тях, англичаните -за атентатите в метрото на Лондон… И макар че сега хората са далеч, далеч по-малко от тези през януари, все пак Париж се съвзема. Благодарение на собствения си кураж, но и на солидарността на света. То не може и да бъде иначе. Защото наистина все още не се е родил този, който може да победи единствения град човек в света.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.