Събота сутрин. Предполага се, че гледаме детски филми и пием кафе. Вместо това телевизорът бълва кадри от окървавен Париж. Улисана в новинарския поток, се сепнах от репликата на двегодишното ми момче: „Не искам това!“. Смених каналаи се замислих кой „страхува“ детето ми. Торбалан от моето детство? Не. Голямото куче от старата къща? Не. Нима вече няма място за приказните чудовища и герои, защото реалността е достатъчно сурова?

През лятото на 2013 година много малчугани заедно с родителите си викаха по митингите „Кой?“. Тогава все още не бях родител и не знам как протестиращите са обяснявали на децата кой и защо е лош. Вероятно и тези майки и бащи са се изкушавали да възпират пакостите с определена обществена фигура.

Въпросът „Кой?“ ни стресна достатъчно, че да потърсим повече модели за поведение, в които да вярват децата ни, отколкото в конкретни лица, защото и вярата ни в човешкото девалвира. Животът е достатъчно динамичен и стресиращ на моменти, че да няма нужда от измислени чудовища. Днес примерът на хората от улицата/екрана е по-силен от метафората на приказките.

Аз се радвах на щастливо детство с много приказки и бели на двора, без родителите ми да ме проверяват през час. Днес колко хлапета си играят, без да са наблюдавани непрекъснато от възрастен близък? Защо първокласниците имат мобилни телефони, щом са на сигурно в клас? Но тежката форма на обгрижване и дори свръхопеката имат своите основания – престъплениятаи насилието срещу деца са сериозна тема, която тревожи всеки родител. Обезпокоителното е, че трудно отговаряме на въпроса „кой“ е лошият/добрият, защото живеем в свят на полутонове и неясни граници на добро и зло.

В оригиналния си вариант историите на Братя Грим не са по-малко стряскащи от новините в 19 часа, но модерните тв версии за деца за вампирите, таласъмите, драконите и вещиците са далеч от литературните си прадеди. Затова и етикетите „добър“ и лош“ не пасват като по поръчка. Модерните чудовища рядко са зли в абсолютни стойности, а по-често са приятели с хората и заедно търсят приключения. Франкенщайн от хотел „Трансилвания“ е по-скоро симпатичен неудачник. Баба Яга вече отдавна е само едно популярно място за срещи в столичен парк, а по алеите му се чуват повече родителски предупреждения от рода „Внимавай, защото ще паднеш/ще се удариш“, вместо закани „Недей, че ще те дам на Баба Яга“.

Кампаниите за ненасилие срещу деца изиграха важна роля за ограничаване на вербалното „страхуване“, дори с приказни герои. Значимостта на полицая като санкционираща институция обаче остана. Родителите ползват пазителите на реда като мярка за възпиране на малките.

Тогава кой е лошият? Хелоуин е повод за детски тържества с Дракула и Конника без глава. Част от „добрите“ герои изглеждат и се държат агресивно или задават модели на поведение, които не харесваме. Класически пример са Барби и Кен, както и екшън куклите със садомазохистично облекло или с излъчване на Лолита. Кръвта, ходещите мозъци и други странни анимационни герои с чувство за хумор и дори сарказъм като за възрастни също предизвикват смесени реакции. Като родител на момче се радвам, че той не хареса случайно попаднали му кадри от „Умирай трудно“. Дано с края на поредицата си отиде и идеалът на мачото с кървав потник, който громи по десетима наведнъж.

През последните години се появяват анимационни филми и истории, които залагат не на физическата борба и съперничество между героите, а на развитието на социалните умения и способностите за оцеляване, като например „Замръзналото кралство“, „Ледена епоха“ и „Играта на играчките“. Подобни продукции създават модели на поведение, които са близо до съвременната реалност и могат да влязат в наръчника за безопасност на родителите. Няколко напомняния какво се случва, когато Уди е бил без колан при удар в една кола, са по-ефективни от 15 навиквания по време на път. В „Ледена епоха“ стадото оцелява, защото всички животни са различни, но се допълват взаимно и приемат недостатъците си. Силата на сестринската любов в „Замръзналото кралство“ преодолява всичко. Посланията на тези истории вършат много по-добра работа от призивите „Не удряй сестра си!“ или „Бъди послушен!“. Силата на внушенията, че всяко действие има последствия - положителни или отрицателни, е дори по-силна.

Но успешната комбинация от предоставяне на умерена самостоятелност и градивна грижа към малките е трудно постижима заради усилените и през медиите страхове за живота ни. Пазим децата си от престъпления, злополуки на пътя или насилие в училище. Търсим и емоционални „пазачи“, които да ги възпират от опасно поведение. Но как да спрем потока от образи на насилие, които ни заобикалят? Вероятно няма точна рецепта как да научим малките да живеят, защото те сами си слагат граници и избират от кого да се плашат, защото както стана ясно най-големите чудовища и най-добрите ангели може да са ни съседи.

Затова и не търся заместник на Торбалан. Както добре знаем, много е лесно да се довериш на нещо или някого по етикета му, но е много по-добре да познаеш истинската му стойност. Дори и това да са единствено хора от собствената ни екосистема. Само тогава ще можем да отговорим на въпроса „Кой?“.