Премиерът Борисов: Нямаме никакъв миграционен натиск (ВИДЕО)

Любимите рецепти на Ани Петкова

Криско с роля във вампирски филм

Борисов разговаря с феновете и ръководството на „Ботев” и „Локомотив” в Пловдив (СНИМКИ и ВИДЕО)

Проф. Мутафчийски: Новата вълна от грип тип Б е по-опасна от коронавируса

Забраниха на геймър да играе FIFA до живот

Гранична полиция: Няма мигрантски натиск към България

Първа индийска кола на ток Цената на модела Nexton EV ще започва от 18 000 евро

Заразените от коронавируса в Италия са 888 души, починалите са над 20

Коронавирусът и тънкият гласец на здравия разум

Макс Верстапен се пробва във виртуална кола

47 нови смъртни случая на заразени с новия коронавирус в Китай и 3 смъртни случая в Южна Корея

Диляна Попова сваля дрехите в „Останалото е пепел“

Втори случаи на заразен с коронавирус в САЩ

С какво ЕС обмисля да замени думата “психиатър”?

Пианистът Коджи Оикава: В България научих, че музиката не е само звук

Тази вечер (29 ноември) от 19 ч в зала “България” световноизвестният пианист Коджи Оикава ще направи първото си завръщане на софийска сцена. Японският музикант ще свири пред българската публика със Софийската филхармония. Концертът е заключителното събитие на 26-ите дни на японската култура у нас.
Коджи Оикава е високо ценен и много популярен изпълнител, един от най-изтъкнатите пианисти на Япония, чието музикално израстване е тясно свързано с България. През 1986 г. се записва в Българската държавна консерватория (понастоящем Национална музикална академия „Панчо Владигеров“), където учи пиано в продължение на четири години.
Печели множество награди и свири по цял свят. Дискографията му включва творби на Шопен, Бетовен, Лист и Рахманинов, като всички записи са получили изключително висока оценка.

– Г-н Оикава, добре дошли отново в България! Чувствате ли посещението си тук като завръщане?

– Точно така го чувствам – като завръщане, защото за мен София и България винаги ще са сред местата, които са ме изградили като личност и като творец.

– Какво сте взели оттук?

– България ми е дала много. На първо място, все още си спомням културния шок, който изживях, когато дойдох, защото България по онова време (1986 г.) беше много различна от Япония. Но това е само външно. В областта на музиката разбрах, че не знам почти нищо и трябва да започна от нулата. Това, което особено ме впечатли, беше различният начин на преподаване на музика. В Япония на първо място ти казват: “Свири. Бъди добър изпълнител технически.” Чак след това започваш да чувстваш музиката и да я влагаш в клавишите. Абсолютно ново и много полезно беше всичко, което научих от моя професор по музика проф. Константин Ганев. Той ми каза: “Първо, трябва да се чувстваш пианист. Ти си пианист, не си просто студент, изучаващ пиано. Ти си изпълнител. Винаги трябва да се стремиш към прекрасен звук, който да се чува добре и в голяма зала. Звук, който да въздейства на слушателите и да слива изпълнителя и публиката в едно. Това е основна разлика между преподаването в Япония и България. Тук научих, че първо и най-важно е да почувстваш музиката.

– Кога за първи път се почувствахте пианист?

– Може би след четвъртата ми година в България, когато вече имах известен опит. През първата се опитвах да разбера и подредя в главата си това, което ми казва моят професор по пиано. През втората се опитвах веднага да изпълня това, което ми казва. През третата се опитвах още преди да ми го е казал, да мога да го изпълня и чак през четвъртата почувствах известна свобода. Вече бях научил доста неща за музиката.

– А защо избрахте точно България за своето образование?

– Конкретният повод беше едно посещение на Константин Ганев в Япония в моята музикална гимназия. Познаваше се с моя преподавател по музика там. Тогава той за първи път ме чу как свиря, хареса моето изпълнение и на следващата година ме покани да участвам в един конкурс за пианисти в Италия, където той беше член на журито. Спечелих първо място. След това ме покани да уча в България. Аз нямах никаква представа нито за културата, нито за хората, но за мен присъствието на проф. Ганев беше изключително важно, защото усетих, че е голям човек и ще бъде мой преподавател за цял живот.

– По колко часа на ден свирите и намира ли място тишината във вашия живот? Кога я избирате пред музиката?

– Почти веднага след като дойдох в България, участвах в музикалния конкурс на името на Панчо Владигеров. Тогава от СССР имаше четирима участници, които взеха почти всички награди – голямата, първата… Втора спечелих аз, а третата пак руснак… Тогава професорът ме попита: “Колко мислиш, че свири този, който взе първата награда? Седем часа. А който спечели голямата? 10 часа. А ти колко свириш?” Тогава разбрах, че моите три часа не са достатъчни. Взех се по-сериозно и увеличих часовете на 7-8. Сега свиря по около 4 часа. От професора научих, че обучението по музика не е свързано само с музиката, а въобще с културата. От спорта например вземам поуки за себе си от начина, по който се съсредоточават спортистите, от актьорите черпя вдъхновение за сценичните изяви, виждам какво означава да имаш присъствие на сцената.

– А какво вземате от самата публика?

– Музиката не е само звукът. За мен тя е цялото пространство, което се създава от изпълнителя и от публиката. Публиката идва с определени нагласи и енергия. Тя слуша и реагира. Тази среща винаги е неповторима. Има една стара японска сентенция, че всяка среща е неповторима и в този смисъл всяко изпълнение създава нещо уникално, което само присъстващите могат да разберат.

– Ще свирите Рахманинов тази вечер. Защо го избрахте и има ли според вас трудни композитори?

– Ако ме попитат кой е любимият ми композитор, без да се замисля, ще отговоря, че това е Рахманинов. Вярно е, че неговите произведения са трудни за изпълнение, тъй като той е имал големи ръце и това създава технически трудности при изпълнението му. За мен неговите творби са заредени с много любов и затова го избрах. Другият композитор, който смятам за велик, е Бетовен, но най-много от себе си откривам в Рахманинов.

– Какво научихте по време на своите Шопенови пътешествия (така е озаглавено световното му турне)?

– До началото на това пътешествие не се бях поставял на мястото на публиката. Научих се да обмислям какво иска да чуе тя. Осъзнах го и когато самият аз започнах да ходя на концерти като слушател. Интересното беше, че представях целия живот на Шопен – музиката и негови мисли, които прочитах на сцената.

– Като награда след един спечелен конкурс получавате пиано. Пазите ли го още и свирите ли на него?

– Всъщност не знам каква е съдбата на това пиано в момента. Точно бях пристигнал в България и се случи този майсторски клас на Алексис Вайсенберг, който беше много изненадан да намери в София японски студент по пиано. Когато ме попита на какво свиря, му казах, че ползвам под наем едно пиано. Тогава той ми предложи да отида да уча при него. Аз тъкмо бях дошъл при професор Ганев и любезно му отказах. Той прие отказа ми с обещанието да ми изпрати роял, на който да се упражнявам. Бях благодарен и дълго го ползвах. След това го оставих на колегите от академията.

– Какво според вас трябва да включва програмата на един евентуален фестивал на българската култура в Япония?

– Българската култура е изключително богата, но ако става въпрос конкретно за музиката, това, което е добре да бъде представяно по-често в Япония, е музиката на български съвременни композитори. Особено известен за нас е Панчо Владигеров. Много японци, които го чуват за първи път, страшно харесват музиката му. Представям го на своите студенти и раздавам негови партитури. В японския интернет свят съществуват много негови фен клубове. Има същински маниаци. Особeно на неговия Концeрт за пиано №3.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.