Когато един министър си тръгне от властта, в обществото се поражда надеждата, че още някой ще го последва. А още по-добре, ако повече от един го последват. Не, не че на някого му се е приходило на предсрочни избори. Не. Просто сме си такива - обичаме да мразим, а най-обичаме да не им е кеф на тези горе. Да не им е спокойно, да се измъчват от безпокойства като нас.

Българинът свързва властта с една голяма баница, от която се режат тлъсти парчета, и следователно, не харесва далаверата, в която не участва.
Ако обаче истински мрази тези, които е упълномощил (не пряко, а чрез парламента) да го управляват, нашият гражданин би трябвало зорко да следи да не попадат в законодателната власт, а не в изпълнителната. Парламентът, ето там е Меката на политическото дълголетие.

Справките го доказват. Само трима души за 26 години преход са успели по три пъти да вземат участие в изпълнителната власт. Това са: Меглена Кунева, която сега е вицепремиер, а беше и министър по европейските въпроси в две поредни правителства - на Симеон Сакскобургготски и на Сергей Станишев; Емилия Масларова, която беше социален министър в три правителства - на Андрей Луканов, Димитър Попов и Сергей Станишев; и Иван Костов - той бе финансов министър в кабинетите на Димитър Попов и Филип Димитров и министър-председател.

Към тази група от онзи ден трябва да прибавим и Екатерина Захариева. Преди да стане правосъден министър в сегашното правителство, тя бе вицепремиер в двата служебни кабинета, назначени от президента Росен Плевнелиев (на Марин Райков и на Георги Близнашки). От всички тях на Кунева май й се събират най-много години във властта. Просто в началото на прехода кабинетите караха по две години.

Други 15 души са били по два пъти министри. От тях май само царистът Николай Василев бе във властта за два пълни мандата - при Сакскобургготски и при Станишев. Ако не им мине котка път и кабинетът "Борисов 2" довърши мандата си, същата привилегия ще имат строителната министърка Лиляна Павлова (която бе и в първия кабинет на Борисов) и вицепремиерът Ивайло Калфин (който бе вице пълен мандат и при Станишев). По-голямата част от министрите, които са се разписали по два пъти в правителството или са участвали в кабинети, чиито мандати са били прекратени предсрочно, или едното от правителствата, в което са били, е било служебно. Типични са примерите на Богомил Бонев, Бойко Ноев, Вилхелм Краус, Иван Нейков, покойния Александър Божков. Божков, Бонев, Краус и Нейков бяха в служебния кабинет на Софиянски и загряха за бързия старт на правителството на Костов.

С други думи, който се стреми към маратонско бягане в политиката, трябва да търси кариера в Народното събрание. Депутатите с по много мандати въобще не са рядкост. И тъй като БСП е партията, която неизменно присъства със солидни групи в парламента след 1989 г., естествено повечето депутати многомандатници са социалисти. Сред тях например са Янаки Стоилов, който не е бил само в 37-ото народно събрание. Георги Пирински, който сега е евродепутат от БСП, е бил народен представител от Великото народно събрание до 41-ото включително. В четири парламента участва и друг виден червен кадър - Иво Атанасов.

От десницата на политическо дълголетие се радваше Иван Костов - избиран от Великото народно събрание до 41-вото. В пет парламента например е участвал Асен Агов.
Има и депутати, като Павел Шопов от "Атака", които започват политическата си кариера с една партия и след кратка "почивка" я сменят с друга. Шопов бе острие на СДС в ранните му години, депутат е в 36-ото и 37-ото народно събрание. В 40-ото, 41-вото и 42-рото народно събрание представлява "Атака".

Така че, ако искаме на "тези горе" да им е зле, трябват избори.

С едното псуване не става

Приключи ли времето на парламента, кабинетът сам пада. Така пише в конституцията. Това обаче е свързано с известни неудобства за гражданите - да гледаме, да мислим, да си изберем партия, да отидем да гласуваме за нея. За да може после да псуваме - кой ги избра тези некадърници, само турци и цигани гласуват, аз няма за кого и т.н. Но за да има кого да псуваме, трябва да гласуваме. Само с псуване не става.
Когато един министър си тръгне, в обществото се поражда надеждата, че и на другите ще им се развали кефът=