Дневен хороскоп на Алена за четвъртък, 17.10.2019

На 17 октомври 2019 да почерпят

Възрастен мъж се самоуби с преработен пистолет в Бургас

Фермери блокираха магистралите в Нидерландия

Сирийски правителствени войски са влезли в северния град Кобане край турската граница

Британската телевизия пуска канал без новини за Брекзит

Турция готова на санкции от САЩ Кремъл иска да е посредник между Дамаск и кюрдите

Тръмп: Конфликтът в Сирия е между Анкара и Дамаск и те трябва да си го решат

Голям пожар изпепели склад за кабели в Плевен

Голи тела обитават „Къщата на София”

Лозан Панов потъпква законите, професионалния дълг и чест

Съветът за сигурност на ООН: Има риск от „разпръскването“ на пленени дейци на „Ислямска държава“ в Сирия

„Черна роза“ вече и на българския екран

Започва изграждането на скейтпарк в Стара Загора

Всеки пети българин мизерства

Обзела ни е масова ментална инфантилност

Основният проблем на обществото (не само нашето, като цяло) не е политиката. Не е правосъдната система или полицията. Не са нерезите, които пребиват момче, нито другите нерези, които насилват жени. Дори не са кибиците, които снимат с трепет в сърцата, без да се намесят. Основният проблем е мисленето на ниво „феномен”, а не на ниво „процес”. Да мислиш на ниво „феномен” означава да бръкнеш сто пъти в контакта и всеки път да си безкрайно изненадан, че те е треснало. Тресването тук и сега и моменталното му забравяне до следващия път. Да започнеш да мислиш като „процес”, причинно-следствено и в логическа верига е част от съзряването на личността. Децата го усвояват докъм 3-годишна възраст. Обществото, за разлика от тях, в последните години е зациклило на 2. Тръшка се, крещи, посинява, захласва се за ден или два. После забравя. После пак е безкрайно изненадано.

Когато имаш на едно място дете, вилица и контакт, не е трудно да предположиш какво би могло да се случи. Защо тогава на обществото му е толкова трудно? Информационният поток, който ни залива с все по-увеличаваща се скорост, е едното възможно обяснение. Просто не смогваме да поемем всичко, да ожалим всичко, да се възмутим от всичко, камо ли да го осмислим. И съвсем пък не смогваме да видим нещата като процес – не само какво се случва, но и защо, откога, докога, как да се справим с него. Освен това осмислянето като процес предполага някаква лична ангажираност и отговорност, за което нямаме излишно време и ресурс.

Няма как да не ви е направило впечатление, че „едно време” нещата се произвеждаха така, че да работят колкото се може по-дълго. Сега нещата се произвеждат така, че да са хит за кратко и да остареят бързо – физически, морално, технологично, информационно. Ако става дума за телефони – е, все някак можем да го преживеем. Купуваме си нов телефон не защото старият вече не ни служи добре, ами… е, просто защото има нов модел телефон. По-усъвършенстван. По-добър (поне така се предполага).

Същата схема работи при новините. Имаме убито момче при саморазправа на пътя. Остра обществена реакция (изразяваща се най-вече в патос и възмущение в социалните мрежи). И два-три дни трайност. След което всичко отива в кошчето, за да освободим място в харддиска си за следващата. А нея ще я има. И пак ще сме изненадани.

Ако има нещо по-ужасно от това младо момче да умре заради спречкване на пътя, то е късата ни памет. Това не е първият случай на такова насилие. Уви, няма да е и последният. Но ще бъде забравен като всички предишни. Мисленето на ниво „феномен” (с цялото му скачане) отклонява ума от по-важните въпроси. Защо се е стигнало дотук? Защо избуява това чувство за безнаказаност? Защо няма респект от полиция и правосъдна система? И най-важното – какво да правим оттук нататък? И как да го направим така, че да не се случва повече?

Когато се мисли като „феномен”, съзнанието се фиксира върху конкретната случка, извън контекст, история и бъдещо развитие. Това пречи нещата да се видят в цялост и дълбочина. Когато сме заети да гледаме снимки и клипове на убитото момче (18+), не ни остава време да се запитаме защо при толкова показни и „филмови” полицейски акции срещу организираната престъпност агресията по улиците избуява все повече. Онази, ежедневната агресия, за която няма добре звучащо, маркетингово име.

Нещо повече – когато се мисли като „феномен”, единствената възможна реакция е линч. Пък бил той и само виртуален и подписващ петиции за смъртно наказание. Смърт за изродите, които са убили човек. После забравяме. При следващия случай – пак. Липсата на мислене като „процес” означава непризнаване на институции, власт, цивилизованост. Вероятно има защо. Тъжното е, че това ни връща няколко хиляди години назад към „око за око, зъб за зъб”. И елиминира въобще идеята за съзнателно общество, за коректив, за развитие, за възпитание дори. Тук и сега ние се пребиваме по улиците, после идват някакви други хора и ни пребиват (макар и само виртуално), после си отупваме ръцете и забравяме. До следващия път. А може би пък не е лошо да пораснем най-накрая. И да не сме толкова изненадани.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.