Стана почти като традиция - зададе ли се поредната политическа пролет, току виж някой от съседите ни балканци реши да отиде на извънредни парламентарни избори. Македонците трябва да гласуват предсрочно на 24 април, но датата беше договорена още през лятото на миналата година на преговорите между опозицията и управляващите с посредничеството на ЕС и на САЩ в търсене на изход от тежката политическа, икономическа, и бих добавил, морална криза в страната. Така че датата е предварително известна вече от няколко месеца.

За сметка на това пък от Белград дойде изненада - премиерът и лидер на управляващата Сръбска прогресивна партия (СПС) Александър Вучич обяви, и Сърбия отива на предсрочни парламентарни избори, като датата най-вероятно ще бъде също на 24 април. В съседна Хърватия също се шушука за предсрочни избори на фона на трудностите за съставяне на правителство след вота през миналата година. Да не останем назад и ниех - мине не мине седмица, и някой подхвърли, че ако иска да си гарантира стабилност за още четири години, сега е моментът премиерът Бойко Борисов да организира нов парламентарен вот. Щял да спечели на 100 процента, подметна бивш конституционен съдия.

Какво е това - нова балканска политическа болест? Или нов тактически маниер за оцеляване в неспокойната транзиционна обстановка на Балканите и за гарантиране на по-дълъг политически хоризонт пред лицето на неотложните, но болезнени реформи? Или и едното, и другото, а може би и трето, и четвърто? Да видим.

За Македония предсрочният вот не е новост. Особено в годините след 2006-а, когато ВМРО-ДПМНЕ и нейният лидер Никола Груевски спечелиха срещу социалдемократите на Владо Бучковски. За тези почти десет години Груевски на три пъти предизвика предсрочни избори, при това не винаги мотивът бе положителните нагласи сред избирателите. Но при всички случаи инициаторът бе тъкмо Груевски, и победител бе той и неговата партия, заедно с още няколко по-малки политически формации. През 2008 г. например лидерът на ВМРО-ДПМНЕ поиска подкрепата на македонците, след като кандидатурата на Македония за член на НАТО не мина на срещата на върха на алианса в Букурещ. И то въпреки обещанието на президента Джордж Буш-младши в първия ден на форума, че на следващата среща и Македония ще получи покана заедно с Хърватия и Албания. Разочарованието бе голямо. Е, само месец след това, през май същата година като компенсация Вашингтон и Скопие подписаха Стратегическо споразумение за партньорство, но така или иначе Македония все още е извън НАТО. Но Груевски не се побоя да отиде на предсрочни избори и да ги спечели, разбира се. И така, от 2006-а насам той има победи в общо девет последователни изборни цикъла – за местен, парламентарен - редовен или предсрочен, и президентски вот.

За първи път през управлението му обаче други насрочиха извънредния парламентарен вот, други посочиха и датата му- 24 април 2016 г. Въпреки че, както става ясно напоследък, въпросната дата съвсем не е сигурна, след като опозицията, на последната среща миналата седмица с еврокомисаря Йоханес Хан заяви, че няма да излезе на избори на този ден. Причината - неизпълнени, според лидера на социалдемократите Зоран Заев, ангажименти за прочистване на общия избирателен списък и неприети мерки, които да разхлабят властовата примка около медиите в страната. Опозицията напусна парламента при гласуването оставката на Груевски като премиер, която също бе част от договореностите от юли миналата година. Но очевидно това не е достатъчно, при положение, че временен премиер стана генералният секретар на ВМРО-ДПМНЕ Емил Димитриев, апаратна креатура на лидера, а техническото правителство, което да подготви честен и прозрачен демократичен вот на 24 април, е в същия си състав, в който беше и при Груевски. На всичко отгоре централното ръководство на ВМРО-ДПМНЕ оповести, че тъкмо Никола Груевски ще бъде номиниран отново за премиер след изборите през април. Таке че призивът на опозицията от улици и площади „Никола, иди си!” бе изпълнен, но само частично и временно, тъй като Груевски очевидно няма намерение да скъсва с политиката, а още по-малко да влиза в затвора, както му предвещават от другата страна на барикадата. През цялата минала година и досега нещата се развиват повече по неговия сценарий, отколкото по сценария на опозицията - тупане на топката някъде в центъра на игрището и стягане на партийните редици за изборите. До кога ще трае това, ще видим.

Докато в Скопие всичко бе отдавна предизвестено, изненадата е Сърбия. Изненада, изненада, колко да е изненада. Премиерът Александър Вучич има комфортно мнозинство от 208 депутати в 250-членния парламент, личният му рейтинг продължава да бъде висок, близките до властта медии продължават да създават представата за него като за неуморим реформатор с проевропейска ориентация, ключовите преговори за членство в ЕС започнаха, защо сега? И не е ли това някаква форма на политическа глезотия - когато си на върха на своето влияние да поискаш отново доверието на избирателите?

Но в Белград казват, че когато става дума за Сърбия, всички такива сметки и съображения остават на заден план. Самият Вучич заяви, че иска нов пълен четиригодишен мандат, за да може до 2020 г. реформите да бъдат извършени. А за това му трябва още по-стабилно мнозинство в парламента и още по-силно присъствие на неговата Сръбска прогресивна партия в управляващата коалиция. И още по-слаба и разединена опозиция, ако може.

Казват, че една от практическите цели на Вучич е „да вземе” и Войводина, където опозиционната Демократическа партия, разцепена и отслабена, все още има силно влияние. Вероятно няма да бъде трудно, защото според някои белградски анализатори опозиционните партии са толкова хилави, че непременно трябва да се съберат в коалиция, ако искат да минат петпроцентовата бариера. Естествено, Вучич иска парламентарния вот да бъде в един и същи ден с регионалния и местния. А това, както вече казахме, най-вероятно ще бъде 24 април, когато една евентуална разгромяваща победа ще му даде нови силни козове в управлението, с които да изпревари момента, когато ще трябва да се дава отговор за неизпълнените все още обещания. Ще дойде времето и за тежки и непопулярни реформи, за още болезнени отстъпки за Косово, за изпълнението на изискванията по отделните глави от преговорите с Брюксел за членство в ЕС. На Белград все още му предстои тепърва „да гълта жабетата”, както го направиха останалите балкански държави по пътя към пълноправното си членство в ЕС. Нашето, българското „жабе” е известно - затворените реактори на АЕЦ „Козлодуй“.