Всяването на банкова паника трябва да се наказва, но не и критичните публикации срещу финансови институции

Де юре

Из чл. 152а от Закона за кредитните институции:
„(1) Който разпространява невярна информация или обстоятелства за банка, с което се уронват доброто име на банката и доверието към нея, се наказва с глоба от 2000 до 5000 лв., а при повторно нарушение - от 3000 до 10 000 лв.
(2) Ако нарушението по ал. 1 е извършено чрез средство за масова информация, глобата е от 5000 до 10 000 лв., а при повторно нарушение - от 8000 до 20 000 лв.”

Да отпадне ли спорният чл. 152а от Закона за кредитните институции (виж карето)? Върху този въпрос ще разсъждава Министерството на финансите тези дни, след като в края на миналата седмица БНБ официално му предложи текстът да бъде заличен от закона. Причината - той бил „в противоречие с мандата на БНБ и основните принципи за упражняване на ефективен банков надзор”.

Инициативата на централната банка свидетелства за известна метаморфоза в мисленето й. Само преди година и половина, в разгара на банковата криза през лятото на 2014 г., тогавашното ръководство излезе с предложение, което на пръв поглед е в тотално противоположна посока. А именно - в Наказателния кодекс да се запише, че „който разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на паника в населението, се наказва с лишаване от свобода от две до пет години”.

В крайна сметка за какво настоява БНБ - за затвор или за нулеви санкции при разпространение на неверни твърдения за банки? Защо не и за двете? Със сегашното си предложение централните банкери вероятно целят да се освободят от отговорността да налагат санкции на медии и други лица, разпространяващи неверни факти за банки, а този ангажимент да се прехвърли на друга институция.

БНБ е права, че нито й е работа да глобява медии, нито сама може да реши сложния казус със създаването на банкова паника в обществото. Централната банка дори официално си призна пред „Труд”, че никога досега не е прилагала законовия текст, който съществува отдавна, т.е. никой никога не е бил глобяван за публични лъжи на тема „банки”.

В същото време последната банкова криза ясно ни показа, че ако някой злонамерено реши да внуши на хората да си изтеглят парите от дадена банка, нищо не го спира да го направи. През 2014 г. най-различни лица, включително криминално проявени, разпространяваха имейли и други електронни съобщения с невярна информация за финансовото състояние на най-различни банки. Млади мъже обикаляха по опашки и кафенета да внушават на хората да си теглят парите. Имаше и „медии”, които също разпространяваха целенасочено информации с цел всяване на паника. Очевидно трябва да има законов текст, който да постановява наказателна отговорност при умишлени действия с цел създаване на банкова паника. И грамотни юристи могат да го разпишат така, че да се разграничат ясно случаите на журналистическа критика към работата на дадена банка от разпространяването на невярна информация с цел всяване на паника.

Повечето от традиционните медии се държаха изключително отговорно в дните на паниката. Някои от тях бяха дори прекалено предпазливи и безкритични към думите и действията на тогавашното ръководство на БНБ, което беше обявило, че едва ли не всяка дума срещу него е заплаха за финансовата стабилност и националната сигурност. Имаше и онлайн медии, които изпаднаха дори в комичната ситуация да забранят всякакви изказвания на тема „банки” във форумите си с аргумента, че прилагат чл. 152а.

В тази на пръв поглед заплетена ситуация рационалното решение не е толкова сложно. От една страна, истинското зловредно поведение срещу финансовата система, а именно разпространяването на невярна информация с цел всяване на банкова паника (включително чрез медии), трябва да се обяви за престъпление. Така под удара на закона би трябвало да попаднат наистина сериозни провинения, които да бъдат наказвани със затвор, а не само с обикновена глоба. В същото време трябва да отпаднат административните санкции за „публикации, уронващи доброто име на банките”. В крайна сметка свободата на словото е за това, за да уронва доброто име на банки, които вдигат незаконно лихвите на кредитополучателите си или пък раздават необезпечени кредити. Медиите не могат да бъдат „чистачи на публичното пространство само и само да не се тревожат хората” (по израза на доц. Георги Лозанов). Така няма да се налага която и да било институция да прави невъзможното - а именно да мери уронено ли е, или не е доброто име на дадена банка. Това ще си остане функция на съда, доколкото всяко физическо или юридическо лице, което се чувства засегнато от медийна публикация, може да си търси правата по нормалния исков ред.