От мазето ли да почне оборката, или от парламента

От мазето ли да почне оборката, или от парламента

Покрай националното сътресение, причинено от „османското съжителство“, мина някак незабележимо едно предложение от законодателно естество. Методи Андреев от ГЕРБ и група депутати от Реформаторския блок внесоха предложение в парламента комунистическите символи да бъдат забранени. Лозунги, фотоси, знаци и всякакви предмети, създадени през комунистическия режим, да бъдат премахнати - призовава гвардията на декомунизацията, която нямало да приключи окончателно, докато не се унищожи и последната значка със сърп и чук, грамота „ударник“ и пионерска връзка.

Велика оборка на мазета, тавани и долапи ни се готви... Окончателното премахване на символите се възлага на всички държавни органи и филиалите им в страната, на местната власт, публично-правни организации, които “по силата на закона да предприемат действия за преодоляване на тежкото наследство от комунистическия режим" - пише в документа. Зер държавните органи по-належаща работа нямат.

Каква е тази фиксация у дадени отговорни личности в отживелиците? Как да си обясним периодичните пристъпи на антикомунистическа параноя?
Тъй като измина четвърт век откак системата рухна и няма признаци тя да бъде реставрирана, почваме да се догаждаме за същинските причини на подобни обсесии. Те имат основания, заложени в недрата на подсъзнанието. Личности, които в демократични условия заеха високи позиции в обществено-политическата йерархия изпитват ирационални опасения, че сполетелият ги възход е илюзорен. Че вълшебният свят на тяхната Фата Моргана ще се разпадне и те ще се озоват в селенията на социалистическото минало. А при един бегъл обзор на личните им дадености тези наши съвременници, проектирани в миналото, биха обитавали градивните низини на социалистическото общество.

До Народното събрание биха се добрали само в качеството на „герои на труда“, а предвид безочливата им леност (празната парламентарна зала за това говори), те щяха да се свият в пашкула на еснафския тарикатлък и да водят незначително съществуване в търсене „на работата лекото и на баницата мекото“. Като съдим по външни данни - физически облик, жестикулация, походка, начин на изразяване и общуване в сегашния депутатски състав, ние виждаме сбор от символни за социализма професии като счетоводител в „Наркооп“ например. Работата му не е натоварваща, той самият е незабележим, поради което и незабележимо крадва в името на личното и семейното добруване. Властта знае какви ги върши, но оставя дребната душица на нейните дребни грехове и радости, защото е безвредна. Тая душица във Фата Моргана е станала депутат и тръпне да не би провидението да я запрати на някогашното подобаващо място. Макар че за властта тя си е все така безвредна.

Има и типажи ала директор на „Вторични суровини“ - той е иновативна личност, богата на идеи за ползите, които да се извлекат от боклука, но понеже са една от друга по-неосъществими, той влага енергията си в обиколки на кабинети с мазни папки под мишница, да убеждава отегчените началства в смисъла на своето усърдие. И с такива идейни носители разполага РБ и де да беше само той.
Друг застъпен в парламента соцтипаж е шефът на ДАП-а (Държавно автомобилно предприятие) в окръжен град. Той е простоват гуляйджия, който фамилиарничи с подчинените си, препсува ги за авторитет и е желана компания на чашка за местните партийни величия, които ценят народния му колорит и уменията му да им прави услуги.

Достойно представителство в Народното събрание има и типичната за соца чиновническа маса - боязлива, безропотна, опакована в чиновническо костюмче. И нея между другото я гони шубето от социализма, щото чиновническият живот на депутата е едно, съвсем друго е чиновник в селсъвета, който, ако не е по важни дела в личното си стопанство, лапа мухи в канцеларията и отмята с кръстчета на календара дните между аванс и заплата.

Бригадири в НС кажи-речи няма, като не броим неколцина, заемащи високи длъжности партийци с организаторски заложби и функции. Но и за тях днешното поприще е завиден лукс в сравнение с бачкането в някоя мина, цех или на къра.
Боже мой, има няколко депутатки, които биха били прелестни продавачки на лавката в завода, може и в училище. Те са глупавички, ухилени и непохватни, мъжете ги задяват, а те престорено се цупят. Задължително се обръщат към тях на малко име - Анчето, Ленчето, Венчето, а непознатите клиенти им викат „сладурче“. Сладурчето попада в парламента по случайност - щастлива за него и злепоставяща партията му. Втори път в Народното събрание крачето му не стъпва, но отнася със себе си незабравими спомени за един чуден период на рахатлък. Сладурчето нехае за социализма и никога няма да нададе ухо на казаното от Козма Прутков - „На глупавия човек и щастието му е глупаво“.

Изключено е да подминем тежката женска категория, пренесена непокътната от социализма към капитализма. Напористата партийна или ОФ деятелка. Тя е плътна, набита, здраво стъпила на земята, с властен назидателен говор или извисено патетичен. Важна и авторитарна, тя се има за равна на мъжете, но с началствата е сервилна като домакинка в ясла. Нея точно я втриса, като си представи, че неведоми сили могат да я запокитят във времена, когато предшественичките й не подвивали крак и оставяли на мъжете си паметни бележки: „Пеньо, манджата е в тенджерата, аз ядох върху капака, яж и ти и я затвори!“

На много още такива призраци от соца можем да вдъхнем живот, но най-страшен е комсомолският фанатик. Има един такъв от РБ на висок държавен пост. От очите му свитки хвърчат, докато излага хуманните си идеи за народното добруване. Той е явление от ранния комунизъм, когато врагът буржуй все още не бил напълно повален. Тридесетина години по-късно тази категория отпаднала, а буржоазната остатъчност - считана за обезвредена...

Тридесетина години след демократичния прелом обаче социализмът е все така заплашителен. Даже символите му, надничащи от запущението, всяват страхове. Символите са белият кахър. По-опасни са влеченията на електората, чието представителство в парламента видимо възпроизвежда носталгията му по миналото.

Най-четени