Покрай националното сътресение, причинено от „османското съжителство“, мина някак незабележимо едно предложение от законодателно естество. Методи Андреев от ГЕРБ и група депутати от Реформаторския блок внесоха предложение в парламента комунистическите символи да бъдат забранени. Лозунги, фотоси, знаци и всякакви предмети, създадени през комунистическия режим, да бъдат премахнати – призовава гвардията на декомунизацията, която нямало да приключи окончателно, докато не се унищожи и последната значка със сърп и чук, грамота „ударник“ и пионерска връзка.
Велика оборка на мазета, тавани и долапи ни се готви… Окончателното премахване на символите се възлага на всички държавни органи и филиалите им в страната, на местната власт, публично-правни организации, които “по силата на закона да предприемат действия за преодоляване на тежкото наследство от комунистическия режим“ – пише в документа. Зер държавните органи по-належаща работа нямат.
Каква е тази фиксация у дадени отговорни личности в отживелиците? Как да си обясним периодичните пристъпи на антикомунистическа параноя?
Тъй като измина четвърт век откак системата рухна и няма признаци тя да бъде реставрирана, почваме да се догаждаме за същинските причини на подобни обсесии. Те имат основания, заложени в недрата на подсъзнанието. Личности, които в демократични условия заеха високи позиции в обществено-политическата йерархия изпитват ирационални опасения, че сполетелият ги възход е илюзорен. Че вълшебният свят на тяхната Фата Моргана ще се разпадне и те ще се озоват в селенията на социалистическото минало. А при един бегъл обзор на личните им дадености тези наши съвременници, проектирани в миналото, биха обитавали градивните низини на социалистическото общество.
До Народното събрание биха се добрали само в качеството на „герои на труда“, а предвид безочливата им леност (празната парламентарна зала за това говори), те щяха да се свият в пашкула на еснафския тарикатлък и да водят незначително съществуване в търсене „на работата лекото и на баницата мекото“. Като съдим по външни данни – физически облик, жестикулация, походка, начин на изразяване и общуване в сегашния депутатски състав, ние виждаме сбор от символни за социализма професии като счетоводител в „Наркооп“ например. Работата му не е натоварваща, той самият е незабележим, поради което и незабележимо крадва в името на личното и семейното добруване. Властта знае какви ги върши, но оставя дребната душица на нейните дребни грехове и радости, защото е безвредна. Тая душица във Фата Моргана е станала депутат и тръпне да не би провидението да я запрати на някогашното подобаващо място. Макар че за властта тя си е все така безвредна.
Има и типажи ала директор на „Вторични суровини“ – той е иновативна личност, богата на идеи за ползите, които да се извлекат от боклука, но понеже са една от друга по-неосъществими, той влага енергията си в обиколки на кабинети с мазни папки под мишница, да убеждава отегчените началства в смисъла на своето усърдие. И с такива идейни носители разполага РБ и де да беше само той.
Друг застъпен в парламента соцтипаж е шефът на ДАП-а (Държавно автомобилно предприятие) в окръжен град. Той е простоват гуляйджия, който фамилиарничи с подчинените си, препсува ги за авторитет и е желана компания на чашка за местните партийни величия, които ценят народния му колорит и уменията му да им прави услуги.
Достойно представителство в Народното събрание има и типичната за соца чиновническа маса – боязлива, безропотна, опакована в чиновническо костюмче. И нея между другото я гони шубето от социализма, щото чиновническият живот на депутата е едно, съвсем друго е чиновник в селсъвета, който, ако не е по важни дела в личното си стопанство, лапа мухи в канцеларията и отмята с кръстчета на календара дните между аванс и заплата.
Бригадири в НС кажи-речи няма, като не броим неколцина, заемащи високи длъжности партийци с организаторски заложби и функции. Но и за тях днешното поприще е завиден лукс в сравнение с бачкането в някоя мина, цех или на къра.
Боже мой, има няколко депутатки, които биха били прелестни продавачки на лавката в завода, може и в училище. Те са глупавички, ухилени и непохватни, мъжете ги задяват, а те престорено се цупят. Задължително се обръщат към тях на малко име – Анчето, Ленчето, Венчето, а непознатите клиенти им викат „сладурче“. Сладурчето попада в парламента по случайност – щастлива за него и злепоставяща партията му. Втори път в Народното събрание крачето му не стъпва, но отнася със себе си незабравими спомени за един чуден период на рахатлък. Сладурчето нехае за социализма и никога няма да нададе ухо на казаното от Козма Прутков – „На глупавия човек и щастието му е глупаво“.
Изключено е да подминем тежката женска категория, пренесена непокътната от социализма към капитализма. Напористата партийна или ОФ деятелка. Тя е плътна, набита, здраво стъпила на земята, с властен назидателен говор или извисено патетичен. Важна и авторитарна, тя се има за равна на мъжете, но с началствата е сервилна като домакинка в ясла. Нея точно я втриса, като си представи, че неведоми сили могат да я запокитят във времена, когато предшественичките й не подвивали крак и оставяли на мъжете си паметни бележки: „Пеньо, манджата е в тенджерата, аз ядох върху капака, яж и ти и я затвори!“
На много още такива призраци от соца можем да вдъхнем живот, но най-страшен е комсомолският фанатик. Има един такъв от РБ на висок държавен пост. От очите му свитки хвърчат, докато излага хуманните си идеи за народното добруване. Той е явление от ранния комунизъм, когато врагът буржуй все още не бил напълно повален. Тридесетина години по-късно тази категория отпаднала, а буржоазната остатъчност – считана за обезвредена…
Тридесетина години след демократичния прелом обаче социализмът е все така заплашителен. Даже символите му, надничащи от запущението, всяват страхове. Символите са белият кахър. По-опасни са влеченията на електората, чието представителство в парламента видимо възпроизвежда носталгията му по миналото.