Производителят на китарите “Гибсън” е пред фалит

Германски военни в Източна Европа се оплакват от липса на зимно облекло

Мадуро поиска диалог с Тръмп

Фърги за се извини за гавра с химна на САЩ (ВИДЕО)

Русия ограничава продажбата наа алкохол за Мондиал 2018

ЕС може да спести 25 млрд. долара годишно с ползване на повече зелена енергия

Откриха антична сграда при ремонт на улица в центъра на Пловдив

Гърция ще получи транш от 5,7 млрд. евро през пролетта

Времето ще бъде облачно

Слави и Ку-ку бенд забиват в O2 Арина в Лондон на 9 юни Най-голямата зала в Европа ще отвори врати за родните музиканти

Чужденци разбиха сладкарница в София и откраднаха десерти Нарушителите сами признават вината си

Русенци на протест за чист въздух

Русия е готова да помогне за решаване на конфликта в Африн

Ученик помогна за залавянето на крадец, опитал да разбие къща

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” във вторник, 20 февруари 2018

Вот в пустиня и после накъде?

Да вземеш властта означава да присвоиш благата на обществото, а не да ги унищожиш

Вотовете на недоверие срещу българските правителства стават все по-незабележими. Какви караници имаше едно време, ехеее… Какви страсти! За разлика от тях миналия петък правителството оцеля за няколко минути, а депутатите даже ги домързя да се възползват от процедурата „обяснение на отрицателен вот“. Много хора дори не разбраха, че такова нещо се е случило, а пък онези, на които специално им казаха, отговориха да не ги занимават с глупости. „Защо е така? – попита ме един приятел. – Какво ще стане оттук нататък?“ Моят приятел си въобразява, че аз съм някакъв специалист по тези неща. Вместо обаче да го разубедя, аз казах важно: „Това са два въпроса. И отговорът на втория произлиза от отговора на първия.“

Първо, защо вотът не предизвика интерес? Много просто – защото нямаше никаква причина да бъде искан. Освен, разбира се, БСП и ДПС да припомнят, че са опозиция. Това припомниха и няколко независими депутати, включително Георги Кадиев, който ще връща нормалността, след като Кунева не успя през 2013-а, и Велизар Енчев, който пък се готви за трета световна война. Много хора си мислят, че вот на недоверие се иска, когато правителството се е изложило до такава степен, че е под въпрос не толкова способността му да управлява нацията, колкото желанието на нацията да бъде управлявана от него. Това не е вярно. Вот на недоверие, сериозен вот на недоверие, се иска едва тогава, когато е ясна алтернативата. Когато се знае кой ще поеме властта от провалилото се управление. Защото и най-лошият ред е за предпочитане пред най-добрия хаос и това го знаят всички. Дори и най-деструктивните анархисти имат в главата си представа за някакъв бъдещ ред, когато тръгват да рушат настоящия. Това е така, независимо дали се споделя масово или не. Защото да вземеш властта означава да присвоиш благата на обществото, а не да ги унищожиш. Иначе няма никакъв смисъл. Е, ако после все пак ги унищожиш от простотия и некадърност – това вече е друг въпрос.

Така че, когато поставяме под въпрос сегашното управление, ние не изхождаме от това добро ли е то или лошо, честно ли е или престъпно, радва ли се на международна симпатия и ощастливява ли народа, а изхождаме от това кой ще го смени и има ли изобщо такъв. Социологическите проучваният сочат, че няма. ГЕРБ води на БСП два пъти (24,1% срещу 11,9%, „Галъп“). Виж, ако беше обратното, тогава нека да се иска вот на недоверие и със сигурност този вот би предизвикал много по-голям интерес. Макар че и да беше минал такъв вот, какво? Следващото правителство щеше да е нещо като правителството на Орешарски – доминирано от БСП, но с премиер някой некомунист, този път примерно някой бивш знаков депесар от рода на Осман Октай, Касим Дал, защо не Лютви Местан?… Шегувам се, разбира се. Но дори това да се случи, на жълтите павета пак ще излязат младежи с артистични души, голи цици и барабани и ще пеят „Когато па…“, докато наистина „па…“. Няма го все още следващият, модерният, истинският „нов политически проект“ (новата илюзия, новата вълшебна приказка), който да се втурне нетърпеливо в живота ни. Толкова нетърпеливо, че чак да не утрае сегашните да изкарат мандата си.

Какво ще стане оттук нататък е вторият въпрос. Ще има ли предсрочни избори, как ще изглежда следващият парламент? Отде да знам – ми е на устата да кажа, но ще обясня на своя приятел, че предсрочни избори едва ли ще има. Поради изтъкнатите по-горе причини. Що се отнася до следващия парламент, неговият състав се очертава от социологията, пък понякога се вижда и с невъоръжено око. Освен ГЕРБ и БСП със сигурност ще влязат ДПС и Реформаторският блок, а доста вероятно и патриотите. „Атака“ и АБВ са под чертата, което много ме радва, защото говори за някакви наченки на достойнство и здрав разум у средния избирател. Новата партия ДОСТ я няма в проучването – то обхваща период до 4 февруари, а пък Местан обяви създаването є чак на 9-и същия месец. Но не е трудно да си представим съдбата є, имайки пред очите си скорошния опит на Касим Дал. Има хора, които си мислят, че ще станем свидетели на истински сблъсък между Доган и Местан; първият – колона на Русия, а вторият – на Турция. Едва ли не ще се насладим на поредна кримска война в чаша вода. Но аз се съмнявам. Най-екзотичната перспектива пред Лютви Местан е и той да се прислони в Реформаторския блок, ама чак толкова – не ми се вярва!

Всъщност единствената интрига за някого, който реши да прогнозира политическото бъдеще, е Реформаторският блок. Днес в някои отношения той е същият като на предишните избори – все не намира сили да се консолидира в монолитен политически субект, може би защото е съставен от прекалено „ярки“ личности. Но има и драматични различия. Днес част от Блока е във властта, докато друга част от него е в опозиция. При това тази част, която е в опозиция, има свой министър в кабинета. Истинска шизофрения.

Състоянието на Реформаторския блок е важно. Важно е дотолкова, доколкото от него зависи следващата управленска формула, която очевидно отново ще бъде коалиционна (освен ако междувременно не се яви граф Дракула от рода на Шишмановци – не се смейте, има и такава теория). Какво ще наричаме „Реформаторски блок“ в следващия парламент? Дали Лукарски и Кунева (нека ги наречем РБ1), тези двама министри, които не пожелаха да напуснат правителството при провала на съдебната реформа? Или пък новия проект на Радан Кънев (да го наречем РБ2), който всички ние, дъртите клюкари, очакваме с интерес? На пръв поглед именно Кунева и Лукарски са естествените, лоялните бъдещи коалиционни партньори. Но дали г-н Борисов мисли така? В крайна сметка решението ще е негово и то ще зависи от две неща: първо, колко гласове ще му донесе всеки от двата условно наречени РБ, и второ, каква легитимност ще получи. РБ1, владеейки две министерства, в едното от които благодатно ще се излее почти милиард и половина по оперативна програма „Наука и образование“, има всички шансове да се представи добре на изборите в техническата част (структури, брокери и т.н.). Но вече изглежда толкова сраснало се с ГЕРБ, че хората, които искат да управлява ГЕРБ, ще си гласуват за ГЕРБ, докато онези, които не искат, няма да гласуват за РБ1. Те ще гласуват за РБ2, който навреме се обяви за опозиция и алтернатива. И както е опозиция, така съвсем спокойно ще влезе в коалиция. В крайна сметка, за да провеждаш политика, трябва да си във властта, а вие искате от нас да провеждаме вашата политика – ще каже на избирателите РБ2. Няма да се учудя, ако именно Радан Кънев предпочете Бойко Борисов пред праволинейната, но ялова вярност на Лукарски и Кунева.

Разбира се, има и вариант, в който РБ1 и РБ2 отново ще влязат в коалиция помежду си, за да се коалират впоследствие с ГЕРБ. Не го изключвам, никак даже. А не забравяйте, че аз познах, че Кунева ще стане министър на образованието, а Бокова – кандидат за ООН. Спечелих даже басове… Ето това мисля да отговоря на своя приятел. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.