Премиерът Борисов: Категорично осъждам убийството на Оливер Иванович

Прокуратурата атакува сделката за имота на бул. „България“, на който НИКМИ иска да строи небостъргач

Премиерът Бойко Борисов кацна в Страсбург (СНИМКИ)

43-годишен мъж загина в София след падане от 15-я етаж

Министърът на екологията оттегли своя заповед

Националният военен университет обновява базите си с 16 млн. лв. Това ще са първите мащабни ремонти от 10 години насам

Полицаи иззеха над половин килограм кокаин в Пазарджик Задържан е дилър с множество регистрации за блудство, изнасилвания и наркотици

Евакуираните заради вулкан на Филипините са вече 15 000

Контрабандист на цигари опита да прегази полицай и да избяга край Харманли

Шофьор с 1,6 промила алкохол в кръвта помете спирка в София

Лидер на косовските сърби беше показно разстрелян

Разкриха частни охранители без лиценз в Свищов Нелегалните гардове са пазили два обекта

Задържаха агресивен лекар в нетрезво състояние по време на дежурство в София

Български превозвачи се притесняват, че гръцките фермери пак готвят гранични блокади

Обраха шофьор на катастрофирал румънски микробус

Народният театър – от всеки поет директор не става

Какво свързва поетите Пенчо Славейков и Пейо Яворов освен участието им в легендарния литературен кръг „Мисъл”? По какво си приличат Яворов и Лилиев? Бил ли е Славейков най-непрактичният директор в историята на Народния театър? Защо?

На тези въпроси ще ви отговорим след малко. С факти и документи. И любопитни истории.

НАЙ-НЕПРАКТИЧНИЯТ

Пенчо Славейков (1866-1912). Поетът, който пръв беше предложен за Нобелова награда. Най-малкият, най-талантливият и най-интересният син на българския поет и политик Петко Славейков. Присъства като духовен център в литературния кръг „Мисъл” към митологичното списание „Мисъл” (заедно с Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев). След като през 1892 г. следва философия в Лайпциг, където се запознава с творчеството на Гьоте, Хайне и Ибсен, Шопенхауер, Ницше и Киркегор, се връща у нас и по-късно става директор на Народния театър за периода 1908-1909. Там се засича с режисьора от чешки произход Йозеф Шмаха, който също изиграва важна роля за професионалното развитие на театъра ни в онзи начален период. За разлика от него обаче Славейков вероятно е най-непрактичният директор в историята на Народния театър. Ето защо:

„Неговият идеал за работата на театъра представляваше четири или пет премиери за осемте месеца на театралния сезон и повишаване на субсидията от 170 на три пъти по 100 000 франка. Ненавиждаше зрителите. Настроението му ставаше розово, ако салонът бе „пометен”. Радваше се като дете, ако софийските зрители не идваха в театъра. И неговото желание се изпълняваше! Софиянци наистина не идваха в театъра. Колкото по-добре по негово мнение се играеше, толкова по-малко публика имаше…”. Тази категорична и саркастична оценка за интелектуалния Славейков е дадена от чешкия актьор и режисьор Йозеф Шмаха, назначен от българското министерство на просвещението за артистичен директор и главен режисьор на Народния театър през 1906-а. Той остава на тези постове до края на 1909-а, а в мемоарната си книга „Правехме театър” (изд. „Крух”, Храдец Кралове, 1982), както и в редица статии, публикувани в чешката преса, не спестяват някои от най-куриозните истории, случили се из кулоарите на българския национален театър и свързани именно с присъствието на Пенчо Славейков като директор на Народния в този ранен и важен за развитието на театъра период.

„Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавиква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които се само харчи, като за университета, библиотеките или училищата…” – за тези свои думи Пенчо Славейков вероятно щеше да бъде уволнен веднага от поста директор на Народния театър, ако беше наш съвременник и Министерството на културата беше допуснало фаталната грешка да го направи директор. С този идеалистически възглед за театъра като въздушна постройка, лишена от възможността да произвежда продукция, която да носи печалби за държавата, Славейков щеше да си навлече сериозен присмех и врагове, които са повече от копчетата върху костюмите на класическите спектакли по Шекспир и Молиер, които са се играели по негово време в театъра.

„На Славейков трябва да благодарят не само водещите актриси, но и фигурантките, които получаваха сценичните си костюми от парижки и виенски фирми – продължава спомените си Шмаха. – А исканията им за нови костюми от ден на ден ставаха все повече. Славейков първо се съпротивляваше, мърмореше, а после идваше при мен с питането какво казва по този въпрос театралната практика. Отговорът ми бе ясен и кратък: „Ако искате да има вълшебство и илюзия и имате достатъчно средства, ще разрешите.” Касиерът не протестираше. Пенчо разрешаваше и сега в София никой не се учудва, когато се каже, че българските актриси са много „шик”. После при него със същото искане отиваше делегация от господа актьорите. И отново следваше старият въпрос за театралната практика, а след разговор с касиера Славейков разреши и за артистите и статистите да бъдат закупени смокинги, рединготи, ръкавици и вратовръзки…” Разбира се, когато театърът няма публика и залата е полупразна, артистите трябва да бъдат „шик” и да се разхождат със самочувствие по „Клементина” и по „Донкуков”. Защо пък не? Гордостта не е порок.

Друго свидетелство за добродушието и любовта към артистите от страна на първия поет, станал директор на Народния театър, е грижата за комфорта на трупата по време на репетиции. Веднъж един от артистите се оплакал, че не може да издържа без кафе и цигари по време на дългия репетиционен процес и спектаклите. Славейков веднага направил кафене в театъра, обзавел го комфортно и наел кафеджия, който правил фантастично турско кафе за персонала на театъра. Друго интересно свидетелство за романтичния му характер е радостното му поведение по време на големия гастрол на Народния театър в Македония. Ето какво си спомня ироничният Йозеф Шмаха:

„Грандиозно бе пътуването на трупата на Народния театър, ръководена от Пенчо Славейков, в Македония. Стана ясно колко добър човек и патриот е Славейков и колко голямо бе желанието му да покаже всичко най-добро по време на това агитационно турне в Македония, организирано от Министерството на просвещението. Приходите от всички представления, както и от всички средства, които правителството отпусна за това турне, бяха дарени на бедни македонци, а също и на училища и болници.” Разбира се, това е видимата част, която става известна у нас след турнето. Това, което е останало „зад кулисите”, е разказано тук: „Славейков купуваше от македонските жени народни носии и стари вещи. Организира екскурзии за цялата трупа до скални манастири. А в Солун заедно с цялата трупа на театъра с музика посрещна прославения Енвер бей, водача на младотурския режим. От Солун Славейков организира и пътуване по море до планината Олимп, на което бяхме аз и режисьорът Сава Огнянов. По време на пътуването имаше и риболов във водите на Бяло море. С една дума, Славейков мислеше за всичко, само не и за следващия театрален сезон в София”.

И все пак. Дори и като един от най-непрактичните директори в историята на българския театър, поетът си остава преди всичко: поет, влюбен в театралното изкуство и европейската култура. Освен това по времето, за което свидетелства неговата непрактичност, той вече е бил тежко болен. Три години по-късно умира в Италия, където отива да се лекува. Пенчо Славейков е предложен за Нобелова награда от шведския професор Ал. Йенсен, превел знаменитата му „Кървава песен“ (както и други емблематични негови творби). Но поради преждевременната му смърт в Италия, където през 1912-а отива да се лекува, предложението не е разгледано от Нобеловия комитет.

СКАНДАЛНИЯТ И НЕВИДИМИЯТ

В кабинета на главния драматург на НТ „Иван Вазов” днес има два знакови портрета – на Яворов и на Лилиев. И това изобщо не е случайно. Макар и да не са се засичали по време на работата си като драматурзи в Народния театър, двама от най-големите поети на България са имали силно влияние върху словото на българските артисти, което се е леело внимателно и професионално от първата ни сцена.

Пейо Яворов (1878-1914). Най-противоречивата личност, работила някога в Народния театър. Постъпва на работа като драматург през 1908-а, но си тръгва оттам в края на 1913-а дълбоко обиден и демонизиран от хорската мълва. Отива си след самоубийството на съпругата му Лора Каравелова, за което обществото го сочи с пръст. Малко преди да сложи край на живота си, драматургът отдавна е понесъл на гърба си цялата Драма. Плод на работата му в театъра са пиесите „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).

Николай Лилиев (1885-1960). Тихият, но изключително важен коректив, чието невидимо присъствие на репетициите е от решаващо значение за правоговора на българските артисти, чиято реч от сцената на Народния театър е била многократно поправяна и моделирана от поета Лилиев. От есента на 1924 до 1928 и от 1934 до смъртта си през 1960-а е драматург на Народния театър. През това време е превел и редактирал множество текстове за театър, част от които са прозвучали за първи път именно на сцената на НТ „Иван Вазов”.

Днес никой от зрителите, които влизат в залите на Народния театър „Иван Вазов”, няма дори най-бегла представа през какви колизии, бури, абсурдни ситуации, метежи и вътрешни препъникамъни е преминал националният ни театър, за да бъде това, което е днес. Почти никой не поглежда към портретите, закачени в блестящото фоайе на театъра. Никой не предполага как е тръгнало всичко преди малко повече от един век. И кои са поетите, които първи вградиха сенките си в театъра – всеки от тях дал своята дан за развитието на театлалното изкуство като коректив на безумията в реалността. А имената им са ясни и се броят на пръстите на едната ръка: Вазов, Славейков, Яворов и Лилиев. Няколко снимки, писма, афиши, програмки и маслени портрети. Останалото е мълчание.

Или отново: театър.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.