Тя е като всеки нереформиран сектор – колкото и пари да налееш в него, те ще изтекат през пробитото му дъно

В момента има „културни“ институти, които не просто трябва да бъдат закрити, но и да бъдат взривени, а мястото им да се посипе с хлорна вар.

„СПРЕТЕ СЪКРАЩЕНИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ АРТИСТИ, АРХЕОЛОЗИ, АРХИТЕКТИ, БАЛЕТИСТИ, БИБЛИОТЕКАРИ, ДИРИГЕНТИ, КИНООПЕРАТОРИ, КОМПОЗИТОРИ, КРИТИЦИ, МУЗИКАНТИ, ПИСАТЕЛИ, ПЕВЦИ, ПРОДУЦЕНТИ, РЕЖИСЬОРИ, ТАНЦьОРИ, ХОРЕОГРАФИ, ХУДОЖНИЦИ!“

Из „Петиция за революция в културата“ (главните букви и азбучният ред са от оригинала)

От една страна не може без култура. Тя ни е необходима, за да бъдем културни и да знаем кога да не си бъркаме в носа, какво е сфумато и защо вдовицата Анна Главари е весела. Културата е потребност.

От друга страна каква потребност може да бъде, когато никой не се интересува от нея? Потребителите на точно тази култура са самите нейни създатели и една малка групичка сноби, която иска да изглежда изтънчена и възвишена преди всичко в своите собствени очи.

От една страна дейците на културата имат право да протестират. Да излизат с петиции и да искат „...нов подход за нормализация на процесите...“. Имат право да защитават препитанието си и съсловните си интереси, представяйки ги (често с основание) като интереси на обществото.

От друга страна съсловните интереси обикновено се защитават от политическите партии и синдикатите, докато творците творят, променят света, създават нови светове, разбиват заблуди и търсят Истината и Красотата, а не се „препитават“. Те не са, или поне не би трябвало да бъдат, като протестиращите лекари, миньори, полицаи и фермери. Те трябва да са не съвсем от този свят, тях ги има, преди всичко за да се нещо по-особено от останалите, дирещи заплати, пенсии, бонуси и т.н. Излязла на демонстрации, развяла петиции, културата става масова, прекалено професионална в синдикалния смисъл на думата, организирана, централизирана, готова за овладяване и оглавяване от водачи. Вече виждам как се обявяват благородни съревнования между поетеси или пък за плакат на тема „Усвояване на средства от европейските фондове“.

От една страна е добре да има професионализъм в културата, но само като синоним на съвършенство в техниката, а не като възнаграждение за работно време. Редно ли е да се плаща на някого, за да казва нещо, което никой не иска да чуе? Тогава лекарят, когато му свършат направленията, с право ще ви каже: „Идете на скулптор!“.

От друга страна не е редно да се оставя „народа“ по течението на най-малкото съпротивление. Има хора, които искат да присъстват в света на високата естетика. Останалите трябва да са присъствали поне няколко пъти в живота си. Така ще осмислят по-правилно себе си и ще бъдат по-съвестни, по-смирени и по-целенасочени на работното място.

От една страна културата трябва да бъде, хайде ако не винаги бизнес, то поне икономика. Културният продукт е като всеки друг и като такъв живее на пазара. Изнася се там и ако някой го хареса, купува го. Така изглежда напълно справедливо. И когато приходите от продажбата на културния продукт са по-големи от разходите, вложени в неговото създаване, тогава е налице печалба, възможност за разплащане на заплати и за реинвестиция в нови декори, костюми, перуки, цигулки и мраморни блокове.

От друга страна е вредно културата да бъде икономика, а да бъде бизнес е направо пагубно. Точно както е пагубно в образованието и здравеопазването. Заради това виждане на нещата, в момента пациентът не е нищо повече от номер на кредитна линия в здравната каса. Хора се осакатяват ненужно само и само да бъдат включени в допълнителни скъпи клинични пътеки. Системата има икономически интерес от много на брой хронично болни и не толкова инцидентно болни. И преследва своя интерес, и го постига. С културата е същото. Когато трябва да печели и да се самоиздържа, тя произвежда това, което се търси и което може да се продаде.

От една страна културата трябва да задоволява публиката. Но ако публиката преобладаващо се състои от троглодити (примитиви – б.р.), то нейните потребности са твърде специфични и наистина е съмнително дали си заслужава да бъдат задоволявани с пари от държавния бюджет.

От друга страна културата трябва да възпитава тази публика. Дори насила. Дори чрез пропаганда. Ако някой отказва доброволно да осмисли себе си и ролята си на този свят, то тези неща трябва да му се набият в главата с чук. За съжаление, това е опитвано многократно, но винаги се е проваляло, защото мисията да облагородят троглодитите в такива случаи се възлага на други троглодити.

От една страна има чисто обективни причини българската култура да не може да устои на натиска на англо-, френско-, германо- или испаноезичната конкуренция. Малкият език, малката публика са проблем. Български говорят десетина милиона души по света. Колко от тях четат? Колко от тези, които четат, четат сериозни и качествени книги? И накрая, колко от тези, които четат сериозни книги, четат български книги? И обратно – колко от българските книги са сериозни и качествени? Колцина ползват интернет за нещо различно от фейсбук и порно? От тази гледна точка българската култура неминуемо трябва да се субсидира, ако, разбира се, настояваме да има такава. Да имаме собствена култура (и то качествена – чалгата и неприличните вицове се самозараждат, нямат нужда от държавна намеса) е същото като да имаме собствена космическа програма – хубаво е, но не е задължително.

От друга страна субсидиите развращават. При една щедро субсидирана култура „творците“ бързо ще се превърнат в чиновници, пропагандатори и крадливи партийни назначения (не че сега много от тях не са, но то е защото все пак културата се субсидира). В момента има „културни“ институти, които не просто трябва да бъдат закрити, но и да бъдат взривени, а мястото им да се посипе с хлорна вар.

Изобщо, от която и страна да погледнем културата, тя е болка. Тя е като всеки нереформиран сектор – колкото и пари да налееш в него, те ще изтекат през пробитото му дъно. Така е и в образованието, така е и в здравеопазването, и във вътрешните работи. Тъжното е само дето гледаме на културата като на „сектор“, който дори да бъде реформиран, ще си остане „сектор“, а не територия на духа. Ще изпълнява обществени поръчки, ще му се поставят важни национални задачи, ще обслужва цели и идеали, ще кове доктрини, но няма да извисява духа към Истината, Красотата и Доброто, защото извисяването е отричане, а за отричане никой бюджет не плаща. И никой меценат1, освен ако не трябва да се дискредитира друг меценат. Да се подпомага ли административно културата? Зависи с каква цел и коя точно култура. Но все пак мисля, че култура трябва да има, ще има и тя ще се роди в нашите добри сърца и чисти умове. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.