Липсва убедителна прогресивна алтернатива на неолибералния десен модел

Мигрантско-бежанската вълна може да взриви социалния ред и да преподреди партийните карти

Уж БСП се била сривала, уж ДПС се било разклатило, а АБВ стояла солидно. И пак уж, ГЕРБ събирали негативите на управлението. Тези популярни твърдения през последната година се превърнаха в истински клишета

, които наблюдатели от всякакъв калибър и разнородни идеологически камбанарии рецитират в публичното пространство. В кратък период от време обаче се появиха данни от три социологически проучвания, които опровергават тези твърдения и потвърждават това „уж“, което от своя страна си позволявам винаги да слагам пред тях. Оставяйки настрана традиционните съмнения за „оцветеност“, които някои имат към различните социологически агенции, нека погледнем данните. Подчертавам данните, а не съпровождащите ги интерпретации. Според мен картината е повече от ясна.

Първо, ГЕРБ и премиерът Борисов не търпят съществени негативи от властта. Стои солидно и на този етап продължава да доминира безпрекословно обществено-политическия живот. Въпрос на отделен анализ е какви са причините на това. Казано с няколко думи обаче - липсва убедителна прогресивна алтернатива на неолибералния десен модел, който се олицетворява като политика и поведение от днешната управляваща конфигурация.

Второ, БСП не само не се срива, а тъкмо обратното - стабилизира се и прави плахи, почти неуловими засега стъпки към възстановяване на изгубените територии на обществено доверие. Тази стабилизация се дължи на две основни характеристики на политическия курс на БСП, олицетворен от Михаил Миков - отхвърляне на съглашателството с ГЕРБ, ясно опозиционно отношение към властта и изоставянето на провалените неолиберални догми, които дълго време бяха намерили своя хранителна среда и в БСП. Дали този курс ще бъде удържан и след конгреса на левицата през май, или партията ще се хлъзне обратно към размиване на идейни и политически граници, „големи коалиции“ с десницата в името на устройването на върхушката си на властови позиции на всяка цена, е съдбоносният залог за „Позитано“ 20.

Трето, ДПС бълха го ухапала. Това, казано на шега, е ефектът от демонстративната неосманистка линия, която Местан и неговият достлук с режима на Ердоган се опитват да инсталират на българска почва. Повече от очевидно е, че ДПС и като ръководство, и като партиен актив и избиратели има здрава имунна система, когато в нея се появят „антитела“, опитващи се да тласнат партията отвъд установените „червени линии“ на националния интерес и българския суверенитет.

Какво се случва с малките играчи в днешната парламентарна конфигурация?

При АБВ засега няма видими промени в електоралното влияние - нито в проценти обществено доверие, нито в „сантиметри“ израстване като устойчив политически субект. Участието им в правителство на ГЕРБ и РБ ги товари не просто с отговорността за управлението, но и ги лишава от възможност за убедителна заявка за идеологическо и практическо позициониране в лявото пространство. Няма как да провеждаш лява политика с десни мерки и в дясно управление, какъвто и талант и усилия да полага Ивайло Калфин. Обикновено заплахата за съществуването на такъв тип субекти идва в деня след падането от власт, когато липсата на изградени идейни темели не може да удържи разпада на партийната клиентела, която временно се е идентифицирала с тази партия поради кариеристични и други подбуди, които се удовлетворяват чрез властта. Затова за партията на президента Първанов е от ключово значение да се „закачи“ за някаква формула на обща лява кандидатура с БСП в президентския вот.

Пето, прословутият със своето неустановено положение във властта Реформаторски блок все повече губи почва под краката си независимо от привидно добрите социологически данни, които го държат все още над 4-процентната бариера. Спукването на електоралния балон на РБ може да стане на президентския вот при липса на единна кандидатура или още на следващите парламентарни избори, ако партийният сбирток, приютил се на предните избори под абревиатурата „Реформаторски блок“, излезе с две или повече листи.

Патриотичният фронт има своето място, но разломът между ВМРО и НФСБ е в състояние да разруши набързо сглобената за преодоляване на бариерата коалиционна конфигурация. „Атака“ и Волен Сидеров отново са натикани в ъгъла, но все ми се струва, че е преждевременно да бъдат отписвани от голямата игра. За другите в парламента не си струва да се говори. Те даже не успяха да „потанцуват“ едно лято. Слуховете за нови „проекти“ са още в толкова проектна фаза и с толкова съмнения за топла връзка със задкулисието, че дори и в крайна сметка да се присламчат към парламентарните банки след едни нови избори, няма да донесат видима промяна за политиката.

Въобще картината на електоралните нагласи засега не подсказва сериозни размествания на политическите пластове. Но най-важното е, че трите големи партии - ГЕРБ, БСП и ДПС, не само продължават да доминират в обществото, но и твърденията, че позициите им се разклащат, които обикновено са обусловени от конюнктурен интерес или партийно заслепение, не намират опора в нагласите на българските граждани.

И все пак има един фактор, който може да преобърне съотношението на силите и да смени политическата картина у нас. Това е турбулентната геополитическа ситуация. Мигрантско-бежанската вълна може да взриви социалния ред и да преподреди партийните карти, ако залее страната. Това ще изведе на преден план в политическите дебати засега свенливо поставяния въпрос за защита на националната държава или за криворазбрания мултикултурализъм. И заедно с това промяната на структурата на международните отношения, краят на Pax Americana и създаването на един многополюсен свят неизменно ще доведе до ерозия, както и разпад на партийните системи, създадена на базата на резултатите от студената война. Отгласът от тези процеси ще засегне и България без никакво съмнение. Целият въпрос е кога това ще стане и доколко българската политическа класа и интелектуален елит ще съумеят за изградят стабилни основи на национално отговорна и суверенна партийна система, която брани първо българския интерес, а после срича повече или по-малко имагинерните „евроатлантически“ или „евразийски“ ценности.