Петър Нанев - oт футболист до топ репортер и сървайвър

Преминал през детската футболна школа на “Академик”, юношите на “Левски” и кипърския “Дигенис”, Петър Нанев завършва журналистика в НБУ. Бургазлията започва работа в спортната редакция на Би Ти Ви, а малко по-късно получава покана да стане част от екипа на “Би Ти Ви Новините”. Отразява едни от горещите събития както у нас, така и в чужбина. През 2015 г. в журналистическо разследване показа нарушения за милиони левове в клиниката по дерматология на ВМА, след което нейният бивш директор ген. Стоян Тонев подаде оставка като депутат от ГЕРБ и председател на здравната комисия в парламента. Носител е на няколко приза, сред които за разследваща журналистика на фондация “Радостина Константинова” и Голямата награда на съюза на юристите за най-добър материал, излъчен в електронна медия (за филма “Необяснимо бездействие”). Петър Нанев е и Репортер на годината на bTV за 2015 г.

В Би Ти Ви започва “наистина случайно, през 2009-а. Бях напуснал последния отбор, за който се състезавах (ПФК “Волов” Шумен). Причините - неплатени заплати в продължение на месеци. Един ден отидох до кафенето пред Би Ти Ви, за да се видя с приятели. На съседната маса виждам един колега от университета - Станислав Пенович. От приказка на приказка, той ми разказа, че работи в Би Ти Ви и подхвърли: “Ти знаеш ли, че в спорта си търсят стажант за сайта?” “Хубаво, хайде питай за мен”, казах му. Той обеща, но не му повярвах много-много и заминах на морето. Един ден се прибирам от плажа и виждам, че Станислав ми е звънял няколко пъти. Обаждам му се и той ми казва: “ Искат да дойдеш на интервю”. А аз с целия си непукизъм му отвърнах: “Виж, сега съм на море. Връщам се следващата седмица.” Щом се прибрах в София, се обадих. Започнах да се обучавам още същия ден. Бързо влязох в час. На третата седмица давах дежурства като помощник-редактор, а всички по-опитни колеги ми даваха съвети. Така стартира обучението ми за репортер. Успоредно с това вървяха и задълженията ми да пиша за сайта.

Освен от спортните колеги много обичах да “крада” занаят и от журналистите, които се занимават с “bTV Новините”. Търсех ги за съвети. Следях репортажите на фаворитите ми в нюзрума. Искаше ми се и моите материали да приличат на техните. Изпипани, добре монтирани. Никога обаче не съм копирал. От спорта бях научил, че трябва да имаш свой стил, хората да те разпознават с него. И така един ден дойде предложението от “Новините”. Почувствах се поласкан, няма да крия. Все пак ми се отваряше възможност да стана част от най-добрия новинарски екип в България. Първо започнах в “Тази сутрин”, после преминах в екипа на “Тази неделя” и накрая в “Новините”.

Нанев не си обича работата. Обожава я. “Адреналинът е водещ. Бързината и реактивността. Професионализъм в условия на липса на време - това е добрият репортер. Всеки ден си притиснат от краен срок - 19 ч. Друг вид адреналин е, когато подготвяш разследване. Когато ден след ден възелът се разплита и накрая трябва да го представиш на зрителя по най-достъпния начин. От купчина документи да създадеш качествен телевизионен продукт. Трети вид адреналин - живата връзка. Той е най-труден за обяснение. Достатъчно е да кажем само, че там нямаш право на грешка, на втори дубъл.”

За някои може и да е странно, но той копнее да отразява военен конфликт. “Следя процесите в Близкия изток. Темата тероризъм ми е изключително интересна. Затова и много ми се ще да се срещна с някой, който е начело на терористична група, да разбера какво го мотивира да върши зверства срещу невинни хора.”

Страх е изпитвал, когато лети със самолет. “Не ги харесвам самолетите. Притеснява ме това, че не виждам какво се случва в пилотската кабина, сякаш нямам контрол върху ситуацията.”

“Друг случай, когато усетих, не бих казал страх, но огромна доза адреналин, беше в Македония. Точно преди година в Куманово имаше сериозни размирици и престрелки между албански сепаратисти и властите в продължение на повече от денонощие. Тогава един полицай на не повече от десет метра от нас започна да стреля с автомата си по човек, който проби кордона от униформени и побягна срещу нас.”

Журналистът си остава журналист - и зрителите на “Сървайвър” си спомнят как Нанев сложи скрит микрофон на Ваня Джаферович, за да изобличи Агонцев, че се опитва да се договори и дори заплашва една от участничките. “Влюбих се в острова мигновено. В свободата там, в дивия живот. Дори жегата не ме уплаши, защото обожавам топлото време и слънцето, на студ не мога да вирея.” Природните стихии го провокират да направи и нещо не съвсем обичайно. Въпросът ни към него е: “Кога сте пили за първи път сто грама алкохол в 7 сутринта?”

“Ха-ха-ха, този въпрос ви е подсказан от Емо Спахийски, с когото бяхме заедно в Камбоджа. Случката е следната. Свършва 24-часовата смяна за екипите, които работят на терен с участниците. Рано сутринта лодката прибира екипите от локациите, където са разположени двете племена. Като казвам “лодка”, хората да не си представят някаква яхта или модерна моторница, говоря за корито, с двигател и рул. Онази сутрин обаче морето беше много бурно, водата - тъмносива, слива се с небето, което е надвиснало над нас. Чували ли сте морето да бучи? Аз тогава го чух. В началото всичко беше смешно, сложихме си дъждобраните и започнахме да се мятаме по вълните и да подскачаме в лодката. В един момент обаче тя заподскача все по-високо. Капитанът завъртя носа и тръгна в посока открито море (дотогава се движим успоредно на острова). Доколкото знам, при големи вълни носът на плавателния съд трябва да ги сече на 30 градуса. А ние с Емо само се поглеждаме, подсмихваме се и никой нищо не казва, вълните обаче продължават да се уголемяват. Докато накрая една вълна не повдигна лодката буквално вертикално във въздуха и колегите, които стояха най-отпред, изпопадаха към нас. Тогава си дадохме сметка, че положението не е розово. В крайна сметка стигнахме до кея и базата невредими, целите вир вода. И аз казах на Спахийски: “Емо, дай да изпием по един ром, за да умилостивим морските богове и това да не се повтаря”. На него не му трябваше допълнително убеждаване. Изпихме си рома, както бяхме целите мокри, и тогава се прибрахме по бунгалата, за да се къпем и наспим.”

Пепи се сбогува с нас, защото за Великден му се пада да почива. Отива при семейството си в Асеновград, където ще се събере цялата рода. “Обожавам морето. С хубава храна, приятели, много спане и слънце. И захвърлени дълбоко в багажа телефони. Със сигурност много неща не съм опитал от живота. Не намирам достатъчно време за най-близките си хора. А много ми се ще да отида в Япония, за да се докосна до историята на този народ, не до модерния им начин на живот.