Йорданка Фандъкова: ЧЕЗ е стратегическо дружество, важно е да има гаранция за качествена услуга Столична община няма нищо общо със сделката, заяви столичният кмет

Две обвинения получи мъжът, който нападна сестра си и се барикадира в къща във Велинград

3000 снегорина са в готовност да чистят пътищата от снега

Бойко Борисов пред младежите в ГЕРБ: Опозицията казваше, че “асфалт не се яде” – хората сега сами искат да им строим магистрали (ВИДЕО)

БМВ откри нередности при софтуер за отработените газове

Задруга разработва критерии за качеството на храните В Сдружението на производителите членуват над 40 фирми

Олимпийските игри в ПьонгЧанг са посетени от над 1.3 милиона души

Деница Сачева: МОН има ясна стратегия за развитие на иновативните образователни методи

Мариано Рахой: Испания трябва да промени модела за финансиране на автонономните области

Доналд Тръмп: Въоръжаването на учителите зависи от властите на отделните щати

САЩ искат санкции върху 33 кораба и 27 компании заради нарушаване на ембаргото върху КНДР

Арестуваха четирима мексикански полицаи за отвличането на трима италианци

Руснаците без национален флаг и на закриването на Олимпиадата, реши МОК

Археолози откриха древен некропол в Египет

В Южна Корея пристигна севернокорейска делегация на високо равнище

Какво ни остави Бин Ладен!?

Ирак бързо се превърна в магнит за джихадистите и с паричните потоци броят на чуждестранните бойци, насочили се натам, бързо задмина Афганистан.

За пет години джихадът постигна повече, отколкото за десетилетие

На 2 май се навършиха пет години от американската специална операция в Аботабад, Пакистан, която доведе до убийството на Осама бин Ладен. И докато смъртта на лидера на “Ал Кайда” задоволи жаждата за отмъщение след атентатите от 11 септември 2001-ва, в глобално отношение имаше много малък ефект върху траекторията на световния джихад. Един мъж умря, но идеологията на джихадизма щеше да продължи да представлява заплаха.

За последните пет години движението за световен джихад постигна повече, отколкото за десетте между 9/11 и смъртта на Бин Ладен. Арката на джихада сега се простира от Западна Африка през Близкия изток до Югоизточна Азия. Размислите върху смъртта на Бин Ладен ни напомнят да не губим поглед върху гората – широкото джихадистко движение, докато се съсредоточаваме върху дърветата – отделните индивиди и групировки.

Бин Ладен мечтаеше за свят, управляван от халиф мюсюлманин, който ще следва напътствията на шериата. За постигането на тази цел са необходими цяла серия ислямски емирства, практикуващи “истинския ислям”, които в един момент ще прераснат в глобален халифат. До смъртта си Бин Ладен проповядваше, че джихадистите трябва да се съсредоточат върху далечните врагове – САЩ и техните “европейски кръстоносни съюзници”.Според него, докато всички те не бъдат изтласкани от мюсюлманския свят, ще е невъзможно да се създадат подобни емирства, защото американците и приятелите им ще свалят всеки лидер, който е “истински мюсюлманин”, подобно на молла Мохамад Омар и неговите талибани в Афганистан. В допълнение, ако далечните врагове не бъдат спрени, те ще продължат да подкрепят “вероотстъпнически правителства”, подобни на тези в Саудитска Арабия и Пакистан, които не споделят интерпретациите на исляма на Бин Ладен.

Стратегията му беше концентрирана върху зрелищни терористични нападения, които да привлекат САЩ към инвазия на ислямския свят. Убеждението му било, че американското нашествие ще тласне всички мюсюлмани да се присъединят към отбранителен джихад срещу кръстоносците в продължителна война на изтощение. Бин Ладен вярваше, че подобни действия ще доведат до срив на американската икономика и правителство, подобно на джихада в Афганистан, довел според него до разпада на СССР. Съгласно плана му след победата над САЩ и техните съюзници местни въстания много лесно ще свалят корумпираните правителства в мюсюлманския свят, откривайки пътя за възход на глобалния халифат.

Ранните нападения на “Ал Кайда” срещу САЩ – бомбите в Световния търговски център през 1993 г., нападението срещу посолство в Източна Африка през 1998 г. и предотвратеният Атентат на хилядолетието, не провокираха търсения отговор. Но зрелищните атаки от 11 септември категорично засегнаха точната струна, тласвайки САЩ към нашествие в Афганистан през 2001 г. и сваляне на управлението на талибаните. Реакцията беше свирепа и бърза и голяма част от чуждестранните бойци напуснаха Афганистан. Мнозина се установиха в дивите клисури на пущуните в Пакистан. Абу Мусаб ал Заркауи и неговите последователи се преселиха в Северен Ирак – регион на беззаконие, току-що отхвърлил игото на Саддам Хюсеин.

И докато Афганистан беше по-скоро тресавище, на Ирак се гледаше като на сърцето на историческия мюсюлмански свят и следователно беше много по-привлекателен за тези, които искат да водят отбранителен джихад. От голяма помощ беше и фактът, че Ирак е вклинен между Сирия и Иран – две враждебни на САЩ нации, които биха направили всичко, за да изкарат американските войски от региона.

Ирак бързо се превърна в магнит за джихадистите и с паричните потоци броят на чуждестранните бойци, насочили се натам, бързо задмина Афганистан. Вливането на хора и пари в брой (в един задръстен от оръжия Ирак) помогна за драматично бързо израстване на профила на Ал Заркауи.

Дори и неговата групировка да провъзгласи “Ислямска държава в Ирак” само месеци след смъртта му през 2006 г., до началото на 2010 г. организацията беше сериозно разрушена и под заплаха от изчезване. Но в следващата година дойде драматичната промяна. На първо място САЩ бяха в средата на пълното си изтегляне, което трябваше да приключи до декември 2011 г. На второ място събитията в Тунис от декември на 2010 г. провокираха регионална революция, която ще стане известна като Арабската пролет.

Вълната на протести в региона изтласка от властта диктаторите в Тунис, Египет, Йемен, Либия и Мали и доведе до граждански войни в мнозинството от изброените държави. Но в повечето страни Арабската пролет не послужи за вдъхновение на джихадистката идеология толкова, колкото провалът на демократичните реформи и властовите взаимодействия, които са тласнали мнозина през годините в прегръдките на джихада. Когато мирни протести се потушават с насилие, е трудно протестиращите да се поддават на контрол – подобно на Сирия, Либия и Йемен, където шиитската власт с насилие потушава протестите на сунитите.

Което създаде невъзможна ситуация за САЩ и техните съюзници. Намесиха се на страната на либийския народ срещу армията и потопиха страната в анархия. В Сирия САЩ и приятели подготвиха и оборудваха антиправителствените сили, но не се намесиха пряко, както в Либия. Сирия се превърна в голямата джихадистка плячка, която прерасна в борба за контрол, в резултат на което “Даеш” се отцепи от “Ал Кайда”. Борбата премина от идеологически във въоръжен конфликт, подобно на марксистите срещу маоистите по време на комунизма. Край на конфликта не се вижда и е трудно да си представим помирение “Ал Кайда”/”Даеш”.

Отделните хора и правителствата имат тенденцията да се концентрират върху личности, подобни на Бин Ладен и самопровъзгласилия се халиф Абе Бакр ал Багдади, и групировки, които съставляват ядрото на “Ал Кайда” и “Даеш”. Продължава обаче да съществува рискът, докато гледаме дърветата, да пропуснем гората.

Няма съмнение, че западните власти трябва да продължат да налагат инструментите за борба с тероризма срещу подобни групировки и техните лидери, но е важно да осъзнаем, че светът не може да арестува проблемите си. Глобалното джихадистско движение, без значение дали е в Арката или не, ще продължи да е заплаха подобно на марксизма и маоизма, докато не бъде победено.

Съвременната форма на джихадизъм, която подхрани и разпространи Бин Ладен, някой ден ще отиде в бунището на историята, подобно на теологии като марксизма и маоизма. Но докато това се случи, джихадистите ще продължат да убиват и разрушават, подобно на комунистите преди тях. Смъртта и разрухата, която ще оставят след себе си като идеология, ще са единственото им наследство.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.