През годините немалко родни медии наричаха Георги Младенов българския Майкъл Джордан. И твърдяха, че е изпреварил времето в баскетбола у нас. Класата, характерът и лидерските му качества го направиха легенда в играта.

На негов адрес са почти всички рекорди в родния баскетбол. Игра четвърт век – от 1978 до 2003-а година! 11 пъти е шампион на България с любимия му „Левски“, с „Плама“ (Плевен) и „Славия“. Седем пъти е ликувал с Купата на страната. Повече от 2 десетилетия в родния баскетбол имаше един неразгадаем ребус: “Как да се опази №12...?”.

- Имате ли идея за 25 години кариера колко точки сте вкарал?

- Не съм се замислял, но понякога моят син Борислав ме пита. Знаете, че за всички младоци, които се занимават с баскетбол, НБА е нивото. Гледа кой колко точки е вкарал, на кое място е във вечната класация. Мнозина ме квалифицираха като индивидуалист, егоист и прочие. Но ще им кажа в прав текст – всичко съм правил в името на отбора. Винаги съм смятал, че ако един играч е дал максимума от себе си и отборът е спечелил, значи целта е оправдала средствата! И не съм смятал никога, че като вкарам 30, 40 или 50 точки ще ме напишат във вестника.

- Кои кошове и победи са ви доставяли най-голямо удоволствие?

- Мачовете с "Арис" (Солун), когато там играеха славните Никос Галис и Панайотис Янакис. Страхотни фигури, които не мога да сравнявам днес с никого, защото баскетболът тотално се промени. Както казваше моя съотборник в националния тим Иван Ценов: “Ние сме последните романтици в играта“. Сега баскетболът е само физика. Спомням си и мачовете с „Партизан“. Тогава в сръбския тим играеха Данилович, Джорджович, Обрадович. Също и победната квалификация с Югославия в Пазарджик, мачовете в Холандия, които ни класираха за европейски финали.

- Какво не успяхте да постигнете в кариерата си? Може би финал на голямо първенство с националния?

- Тук ме пробождате в сърцето. Имахме много голям шанс да играем такъв мач. Това беше 85-а година на еврофиналите в Германия с треньор Цеко Барчовски. Бяхме на прага да играем полуфинал и загубихме един мач с Франция, от който в момента настръхвам. Сънувах го месеци. Водехме с 24-25 точки, а загубихме с продължение. Това беше един от шансовете ни да играем за медал.

- Знае се, че не сте тих и спокоен характер. Конфликтите и пререканията на терена част от репертоара ви ли бяха или просто не приемахте мисълта за загуба?

- Никога не съм планирал на даден мач да направя така, че да стане нещо. Факт е - идва ми отвътре. Не мога да губя. Не се оплаквам, защото когато искаш да спреш някого, използваш всичко възможно. Срещу мен много баскетболисти са играли "мръсно" - не само като действия, но и като приказки, намесване на роднини и други подобни.

- Приемате ли констатацията на много специалисти и медии, че сте „ярък индивидуалист“?

- Сигурно е така. Но от това винаги е печелил отборът, за който съм се борил. А Дражен Петрович и Галис не бяха ли „ярки индивидуалисти“? Не винаги може да бъдеш на върха в един мач, но не можеш да бъдеш безличен. Ако този мач не вкараш 40 точки, трябва да направиш всичко възможно във всяка друга част на баскетбола, да помогнеш на отбора си. Никога не съм смятал, че когато вкарам 40 точки и отборът ми загуби, утре във вестника ще пише, че съм отбелязал 40 точки. Ще пишат, когато победя.

- Опишете емоциите, когато в последната секунда сте се нагърбвал да решавате мач?

- Имах един финал със „Славия“ за Купата във Варна. Съперника водеше с две точки и имаше шест секунди до края. Росен Барчовски взе таймаут и реши последната атака да завърши Иван Костурков. Но аз минах центъра и я „думнах“ от 10 метра. Взехме купата, а Росен ми каза: „Благодаря ти! Винаги съм знаел, че ще изпълниш моите указания!“ (смее се) Повярвайте, никой от играчите, които поемат последния шут, не мисли какво ще стане, ако се провали. Това го гарантирам. А по темата дадох на сина ми да прочете за Майкъл Джордан, който казва: „Много пъти съм поемал последния шут, много пъти съм се провалял и именно затова успях“.

- Сега като треньор по-различен темперамент ли имате?

- В последно време се промених. Покойният Тони Божанков в моята първа година като треньор ми каза: "Ако успееш да не гледаш играчите през твоята призма, ще успееш. Не трябва да смяташ, че всичко, което ти си правил, могат да го направят и те". Всеки прави грешки, а най-много правим треньорите като... избираме баскетболистите. Когато един играч направи грешка, той първи е разбрал какво е направил. Ако му стъпиш на врата, тотално го смачкваш. Но не мога да понасям хора, които се отнасят към спорта инертно. Като сбъркаш, трябва да полудееш и да се опиташ да поправиш нещата. Един играч трябва да е подготвен така, че да се учудва, когато е изпуснал, а не когато е вкарал.

- Остана впечатлението, че и от националния отбор, и от българския баскетбол като цяло, си тръгнахте с лош привкус. Така ли е?

- Честно казано, не съм обиден. Приел съм да бъда треньор на националния отбор, защото колкото и да звучи като клише, за мен е чест да си начело на тима на страната, в която си израснал и в която си дал 30 години от живота си за този спорт. Чест е и националната фланелка. А това, което се е случило, предпочитам да не го коментирам, защото ще вляза в полемики. Приел съм го като факт и всичко е приключило. Има привкус на обида единствено, защото разбрах последен. Не смятам, че треньорът на националния отбор, трябва да разбира последен, че го сменят.

- Какво не е наред в родния баскетбол?

- Смятах, че много неща ще бъдат променени, когато на президентския пост дойде Георги Глушков. Продължавам да му имам доверие, но промяната така и не се случи. Хората, които работят за баскетбола, трябва да живеят за баскетбола, а не от него.

- Какво е усещането да победиш „Реал“ (Мадрид). Казват, че дори и на петанка да го направиш, оставя удоволствие за цял живот?

- Да, остава споменът, особено когато същата година "Реал" спечели Купата на европейските шампиони, а треньор бе Желко Обрадович. Не искам да обезценявам играчите, с които съм бил в „Левски“, но в „Плама“ (Плевен) бяхме невероятен колектив. Победихме "Партизан" в Белград, където те не бяха губили 17 години. Изиграхме впечатляващи европейски мачове, но за жалост не успяхме да пробием в следващата фаза, за да оставим още по-силно впечатление.

- Синът ви Борислав върви по вашите стъпки. Как се чувствате, когато го гледате на мачовете?

- Гледам го малко по особен начин. В тези моменти аз не съм бащата. И не искам след време да казват: “Това е синът на Георги Младенов“. Не! Искам да е обратното. Да казват:“Това е бащата на Борислав Младенов“. На 15 години е, но вече е факт - има талант и качества. Има и мечта - да играе в НБА. Дали ще успее? Може да е смешно, може да не е, но само един човек, който има големи цели, може да успее. И никой не знае докъде са възможностите му, докато не опита.