Труд
Автор:
Проф. Пламен Павлов
Разцветът на Софийската мала Света гора през Средновековието е във времето на цар на Иван Александър
Като класическа страна на православната християнска вяра и култура, България притежава безценно богатство - своите манастири, огнищата на българската духовност през многовековната ни история. Поради особеностите на нашето историческо развитие, белязано от драматични превратности, манастирите са не само средища на вглъбени във вярата монаси или монахини... Без да губят своята особена социална природа в продължение на столетия те са бъдат почти единствените центрове на образованието, историческата памет, борбата за отстояването на българската културна и народопсихологическа идентичност.
В нашата поредица неведнъж сме се обръщали към "модела" на т. нар. Света гора, известен на редица места по българските земи. Образец е Света гора Атонска - своеобразната "монашеска република", която от Х в. нататък постепенно се превръща във водещ център на православната духовност, подкрепян от византийските императори, българските царе и сръбските крале, а в периода на османското господство - от господарите на Влашко, Молдова и Московското царство. Във в. "Труд" сме се спирали на уникалната "света гора" в Дунавската равнина - Ивановските скални манастири, тайнствената Парория - странджанската "света гора", а неведнъж и на Света гора Търновска... Като "поредица в поредицата" ще хвърлим малко повече светлина върху местните "свети гори" край Средец/София, Пловдив (заедно с Асеновград), Сливен, Боруй (Стара Загора), Велики Преслав (с Шумен), Месемврия / Несебър (с Анхиало / Поморие)... “Огърлици от манастири”, независимо дали са наричани “Света гора” или не, е имало и около Охрид, Битоля, Дръстър / Силистра, Видин, Пирот, Трън и други градове в Добруджа, Мизия, Тракия, Македония и Поморавието.
Ще започнем с известната Софийска Мала Света гора, която, както ще видим, съвсем не е толкова "мала"... За манастирите около днешната ни столица съществуват книги, брошури и дипляни, туристически карти, а и немалко информация в интернет. Най-пълното им представяне дължим на доц. Валентина Шарланова с нейната книга "Софийската мала Света гора. Манастирите около София" (2007), която има и двуезично издание на български и английски (2013). Първият учен, който обръща внимание на софийските манастири, е Константин Иречек. Според него става дума за 25 манастира, разположени в полите на Витоша, Люлин, Руй планина, Плана, Лозенската планина и по южните склонове на Стара планина. Други автори смятат, че броят на обителите е около 40, а днес обителите в Софийската духовна околия са 57 - около една четвърт от всички в днешната ни държавна територия. Има данни за средновековни обители, които днес не съществуват, както и за такива, които са създадени през XIX и дори през XX в. Не е възможно, а и не е необходимо в статия във вестник да изброим и представим всички софийски манастири. При това някои от съществуващите малки обители в миналото най-вероятно са скитове или килии на по-големи монашески средища. Ще се ограничим с някои от най-старите, създадени през Средновековието, които дават облика на Софийската Мала Света гора и днес.
За най-стари в района на средновековния Средец, днешна София, се приемат Елешнишкият, Курилският и Германският манастири, създадени скоро след покръстването (864 г.) в епохата на Първото българско царство. Към XI-XII в. се отнася началото на Осеновлашкия манастир в района на Своге, известен и с името “Седемте престола”. Към същото време, както често се твърди, възникват Обрадовският, Дивотнският и Панчаревският, както и Боянският манастир, чийто храм “Св. Никола и св. Пантелеймон” през 1259 г. е разширен и украсен с великолепни стенописи със средствата на севастократор Калоян и съпругата му Десислава. След османското завоевание монашеското братство се разбягва, а църквата, днес паметник на ЮНЕСКО, се превръща в “обикновен” енорийски храм. През Средните векове обаче в Средец/София е съществувал и градският манастир “Св. Иван Рилски”, в който две столетия се пазят светите мощи на най-тачения наш небесен застъпник. Уви, днес на неговото място в началото на ул. “Пиротска” до Централните хали няма дори и най-скромен знак за съществуването му... Средище на друг средновековен градски манастир вероятно е и църквата -ротонда “Св. Георги”, която в същност е и най-старата съхранена сграда в България.
Разцветът на Софийската Света гора е във времето на Второто българско царство, особено при царуването на Иван Александър (1331-1371), когато са изградени Драгалевският, Кремиковският и поне още няколко манастира. Често се твърди, в онази епоха водещият в група от 14 обители е несъществуващият днес Бистришки манастир “Св. Николай”, на чието място днес се издига енорийският храм на това софийско село. Твърдението е погрешно и най-вероятно се опира на късно монашеско предание. Така или иначе, манастирите в средновековния Средец и неговите околности са били под опеката на Средецката митрополия, за която пише и св. патриарх Евтимий в своето житие на св. Иван Рилски - “средецката слава”... Възможно е Драгалевският манастир “Успение Богородично”, наричан също “Св. Богородица Витошка”, да е имал ставропигиален статут, т. е. да е бил подчинен директно на патриарха в Търново. Ктитор е цар Иван Александър, а в негова полза през 1378 г. цар Иван Шишман (1371-1395) издава своята “златопечатна” Витошка грамота. И през XV в. светата обител е обект на грижи от страна на оцелялото след османското завоевание българско болярство. През 1476 г. манастирският храм е обновен и украсен със стенописи в духа на търновската художествена школа от софийския болярин Радослав Мавър, представен с ктиторски портрет заедно със съпругата си Вида и техните синове Никола и Стахия. Сред важните паметници, които правят манастира средище на Софийската книжовна школа, са едно Евангелие от 1469 г. (препис на поп Никола, днес в Хилендарския манастир), т. нар. Драгалевско Евангелие (1534 г.) със сребърен обков (1648 г.), псалтирът на братята Данаил, Стоян и Владко (1598 г.) и др. Манастирът е свързан и с българската национална революция - игуменът Генадий Драгалевски, наричан "Скитника" (подобно на неговият събрат отец Матей Преображенски “Миткалото”), е сподвижник на Васил Левски още от Първата българска легия (1862 г.) и активен деец на създадената от Апостола вътрешна революционна организация. Следващият игумен Игнатий Рилски също е участник в Софийски революционния комитет (1873 г.).
Витошката грамота на цар Иван Шишман
Една от перлите на Софийската мала Света гора е Кремиковският манастир. Създаден също при цар Иван Александър, той пострадва сериозно при османските нашествия, но е възобновен през 1493 г. от болярина Радивой. В обновената манастирска църква "Св. Георги" се пази ктиторски портрет на Радивой със семейството му и софийския митрополит Йоан Калевин, дело на български зографи от Костур (дн. Кастория, Гърция). Известно е и т. нар. Кремиковско Евангелие от 1497 г. През следващите столетия манастирът е значимо духовно средище, а неговото монашеско братство има заслугата за възобновяването на близките Сеславски и Елешнишки манастири.
Във времето на османското завоевание и установената чужда иноверна власт немалка част от средновековните обители около София, както и много други по българските земи, са разрушени, западат и изчезват. Както стана дума обаче, някои манастири са възобновени, нещо повече - имат периоди на подем, а се появяват и нови. В тях работят книжовници и зографи, сред които се откроява св. Пимен Зографски (около 1540-1620), наричан още и Софийски. Неговата грижа за българските манастири излиза далече извън пределите на София, достигайки до Зайчар (днес в Сърбия) в северозападните български земи, а на изток до Силистра. Така или иначе, състоянието на Софийската Мала Света гора отразява устойчивото стопанско развитие на града през вековете и верността на християнското българско население към завещаната от прадедите православна вяра.
