Калин Терзийски: Ной би казал - “Стягайте се! Трябва да градим нов свят! Без боклуците от стария”

Писателят Калин Терзийски представи цялостното си творчество в галерия “Ласкариди” в гр. Созопол по време на фестивала на изкуствата “Аполония”. Той е издал няколко сборника с разкази и три стихосбирки (“Сол”, “Нови стихове съвсем в началото”, “За ползата от позите”), както и романите „Алкохол“ (2010 г.), “Лудост” (2011 г.), “Войник (2012 г.) и „Любовта на 45-годишния мъж“ (2013 г.). Печели наградата за литература на Европейския съюз през 2011 г. със сборника разкази „Има ли кой да ви обича“. Той бе един от гостите на Мастър класа на писателката Здравка Евтимова по време на “Аполония”. На младите писатели той препоръча да бъдат смели.

“Писателят трябва да казва думи, опасни за него. Той трябва винаги да бъде смел. Той не е само производител на думи. Да се съмняваш в мисленето си е метакогнитивен процес”, казва авторът, който подготвя роман с анекдоти за срещите си с интересни хора, авторитети в българския обществен живот. Специално за “Труд” обаче той сподели какви са очакванията си за новите ни “герои”, политическата кампания и дори - за вярата си в Бог и бъдещето:

Г-н Терзийски, представихте цялостното си творчество в галерия “Ласкариди” в Созопол. Кога човек получава такава възможност - на края на пътя или преди поредното високо стъпало?

Моя “награда” е, че представих цялостното си творчество. Човек трябва да бъде награден за цялостно творчество като вид признание вероятно в края на живота му, обаче поне в наше време не е особена проява на деликатност да намекнеш на някого, че краят на живота му е дошъл. Най - малкото, краят на живота му като творец. В споменаването на цялостното творчество има нещо тъжно като изпитание за мъдростта на твореца. Дали той е готов да приеме, че песента му е изпята...Слава Богу, още никой не е решил наистина да ме награждава за цялостно творчество. В последните години никой няма намерение да ме награждава затова, а това само по себе си и в наше време е добра атестация. Да бъдеш почитан в непочтени времена, говори лошо за теб. Времената не са такива, в каквито аз бих искал да бъда награждаван за цялостно творчество, дори не бива да ме харесват представителите на конюнктурата. По-добре е да бъда, както и съм, една спорна и противоречива фигура. Както обичат да казват жълтите медии - “скандалният писател”. Глупости! Аз съм изключително кротък човек. Творецът не че не е хубаво да получи почит, награди и ръкопляскания, обаче може би е хубаво да ги получи, за да разбере колко ефимерно нещо са, да изпита към тях необходимото снизхождение, да ги приеме с усмивка, както приема и неуспехите си. И да се научи да приема неуспехите си като вид успехи и да приема успехите си като вид  неуспехи. Много е просто, защото успехите често са признание от хора, които по-добре е да не те познават. Обикновено най-мило чувство получават хронично болни, хора с увреждания, много престарели, глупави, безобидни или хора, получаващи съжаление. Докато, когато си човек, който заплашва просперитета на другите в смисъл на тяхната слава, тяхната суета, техния егоизъм, те са наясно, че няма да им позволиш да те конкурират, тъй като си много по-силен от тях, тогава ще получаваш отрицателни отзиви и чувства от другите. Тогава успехът парадоксално може да се измерва с това колко хора бурно и безпричинно те мразят. Все пак и в изкуството конкуренцията е на лице и е не по-малко свирепа от навсякъде. Защо, например, Георги Господинов получава безпрецедентно одобрение, но на второ ниво получава изключително много негативни оценки и дори обиди? Естествено, защото завистта, която извира, е огромна

Бяхте гост на Мастър клас на Здравка Евтимова за млади писатели. Какво е впечатлението Ви от тях и един специален въпрос, който ме помолиха да Ви задам - споделихте, че разчитате и на втори редактор, с когото обсъждате текстовете си. С каква цел излизате извън интимния свят на автора по време на писането?

Аз просто включвам и втори човек в този интимен кръг. Аз съм човек с много голяма способност да приема надълбоко в себе си и други хора. И мога да го правя, защото имам още много дълбочини, до които те така или иначе няма да достигнат. Но са много дълбоко. По отношение на самоувереността, тя в никакъв случай не ми липсва. Само че има хора, които мислят по-добре, докато говорят или разказват, други - докато пишат. Аз, може би, и докато говоря, и докато пиша, е по-добре, отколкото, когато размишлявам във вътрешен монолог. Този редактор наемам да изслушва всичките ми идеи, които ми се раждат в главата по темата на романа. Когато разказваш, имаш много силната и благородна мотивация да завладееш съзнанието на този, на когото разказваш, особено ако той е млада дама. А аз всичките си романи съм написал с млади жени. Мой принцип е да нямам никакви любовни отношения с тях. Сърдечни има, защото те правят чудеса за мен. Големият стимул, голямата мотивация са да разказваш на човек, когото искаш да възхитиш, да разтърсиш, когото искаш да смутиш, да учудиш. Всички неща, които би искал един писател. Т.е. аз правя това, което писателят така или иначе прави. Той винаги има един виртуален читател в главата си, за да го стимулира да разказва интересни неща. Само че виртуалният стимул е много по-слаб от един съвсем действителен, плътен, мощен стимул, който те мотивира. Ти разказваш на жив човек, виждаш чувства, усещаш дори промените в аромата на тоя човек след твоето разказване. Това е изключително стимулиращо. Тогава, най-просто казано, се стараеш повече и достигаш до неочаквани за себе си висоти в прозренията, в издирването и намирането им. Ти си все едно полярен изследовател, до когото върви една хубава жена, която му казва “Давай!”. Авицена е препоръчвал, когато се оперират ранени мъже, да присъства млада, хубава жена. И те издържат на болката по-леко. Писането е вид болка и ще я издържиш много по-мъжествено, когато до теб има такъв ангел. Има и куп други причини. Най-малкото, когато имаш такъв редактор, той е изключително надарен и трудолюбиво почтен към работата си. Можеш да му поставяш какви ли не задачи, които сам не можеш да свършиш, например да проучи някакви документи, всичко, което намери за течението, да кажем - феноменология, или за структурализъм, или за някой философ и след това да го обсъждате заедно. И така всъщност интимният процес на писане на автора не се нарушава в никакъв случай. Освен това човек пред другия винаги ще е суетен. Но той е суетен и пред себе си. Когато читателят, на когото разказваш, обикновено писателят има един такъв виртуален читател, не го познаваш. Той не ти е приятел. Не ти е достатъчно близък. Ти пред него повече ще се кривиш. Докато, когато ти е съвсем близък, дори той те стимулира да си крайно задълбочено откровен. Както руските писатели, старите класици използват тая дума - да откровеничиш. А писателят е човек, който откровеничи. Младите писатели трябва да мислят много върху въпроси от сорта на “Защо пиша аз?”, “Защо пише въобще човек?”, “Какъв е смисълът от писането?”, “Как се пише и защо се пише така?” Защото това са велики въпроси. Те винаги ще стоят в главата на автора и той винаги ще има обикновено незадоволителни отговори. Но ако продължава да пише и продължава да работи, това означава, че е истински писател. Защото той може да си ги зададе и, като усети, че не може да си отговори на тях, да спре. Но ако той си ги задава, дава си отговори, които никога няма да го удовлетворят, и продължи да пише, това означава, че му е хвърлен зарът и е писател.

Имате доста любопитни акценти в биографията си като, например, отбивате военната си служба в Гранични войски. Кое на нас, българите, ни е най-милото - земята, гордостта, българският казан в Ада?

Казанът в Ада определено ни е мил, щом толкова си го харесваме. По мое време поне 1/5 от всички мъже на тази възраст служеха в Гранични войски, така че не е толкова любопитна и странна случка, но аз се гордея с това, колкото и да е абсурдно да се гордееш с това, че си бил част от репресивните органи, каквито са “пар екселанс” този вид войски. Част от тия, които ловят хора, връщат ги и, ако се наложи, ги убиват, защото искат да отидат в свободния свят. Само че да издържиш, си беше едно много голямо морално и физическо изпитание тия две години, истинско, каквото си заслужава един мъж да преживее като инициация на живота, навлизане в мъжеството. Имам не като цяло, а вътре имам безброй много случки и затова написах и романа “Войник” за мъже на 40 г., които трябва да се усетят като войници, като хора, на които няма кой и какво да им каже защо да продължават да живеят. Но те трябва да продължат да живеят, защото имат воля. Те са били заедно в казармата 20 години по-рано и има случки, които в тия 2 години са големите им изпитания на морала и физиологията на младия човек.

Специализирате и психиатрия, след което бяхте и сценарист на хумористични предавания. Има ли диагноза и има ли лечение обществото ни днес?

Написал съм поне 3-4 статии, които във времето съм повторил по 3 пъти всяка. И почти винаги отговорът ми е бил, че не бива да се поставят диагнози или въобще да се използва такава медицинска терминология, когато става въпрос за социални и политически въпроси по много причини. Първо - защото нарушава медицинската етика, защото по някакъв начин е дискредитиращо за страдащите хора. Но най-вече, защото да си болен, е извинение за много неща. Т.е, когато имаш диагноза, ти си болен и до някаква степен си оправдан за това, че не се справяш с много неща или имаш някакви дефицити. Ние ще поставим диагноза на политици, за да ги оправдаваме и оневиняваме, да им дадем извинителна бележка? В никакъв случай! Това са здрави хора, които нямат по никакъв начин нужда от извинителна бележка с диагноза, че да кажат “Да, ние сме луди и невротици, затова не ни закачайте да си извършваме мерзостите, глупостите и идиотизмите”. Не, не, такива неща не трябва да се случват! Аморалността, глупостта, мерзостите, тая смес от немарливост и непочтеност, най-просто, например, се изразява в липсата на пари от работодател или длъжник. И то-богат, състоятелен, но непочтен към тия, на които дължи. Това е абсолютно повсеместно разпространено. Неточност, ненадеждност, такива неща са навсякъде и ако бъдат извинени с разни диагнози, отиваме в Батак на самото клане.

В този смисъл позите имат ли полза в едно скучно начало на предизборната кампания, която започна вчера?

Моята стихосбирка визирате “За ползата от позите”, в която едноименното, дало заглавието стихотворение, говори за това как човек няма как да не живее, преминавайки през различни пози, да ги наречем - роли. Човек така или иначе го прави непрекъснато. Политикът така или иначе играе ролята на политик. Художникът си играе ролята на художник. Хубаво е да играе добре тая роля, да се вживява. Да знае, че това е роля! Екзистенциална, човешка роля! Роля на сцената на живота по Шекспир. Ницше казва много хубаво, че животът е трагедия. В края на краищата какво друго да е, след като завършва със смъртта на главния герой. Хубавото, каквото може да се очаква от него, е да го направим една величествена трагедия или поне да е поучителна и добра за гледане. Бродуейска, а не холивудска трагедия.

Кой би бил нашият Ной и какви указания би дал на “животните”?

Това пак е моя книга - “Ной дава последни указания на животните” и аз съм много очарован, че знаете един куп мои книги. Това е много метафизична книжка и там се говори за края на света по един шеговит и зловещ начин на места. Ной непрекъснато дава указания на животните, а заедно с животните е взел и няколко двойки хора да останат и те в ковчега. Можело е да не вземе хора, а да вземе само двойки от другите животни. И можеха да тръгнат нещата по-иначе и по-добре. Но той би казал “Имаме шанс за ново начало. Стягайте се! Ще трябва да правим нов свят! На ново. Да не влезе боклук от стария”.

Имате едно велико изречение “Всяко поколение е скапано по съвсем специфичен начин”. Можем ли да дълбаем още и как ще вдъхнете надежда на младите?

Това са думи на разказвача - герой от “Алкохол”. И той си разсъждава в неговия си декадентско - бохемски стил. Все пак той е герой на роман и говори малко в стил американската ъндърграунд култура - “всичко е скапано” и т.н. Героят на един такъв роман няма как да не е повлиян от тия идеологии и тия естетики. Всъщност, както казах вчера на курса, повтаряйки думите на учителя Панглос от “Кандид” на Волтер - “Живеем в най-добрия от всички възможни светове”. И аз съвсем спокойно вярвам и в двете твърдения, че всяко поколение е скапано по свой си специфичен начин и в същото време живее в най-добрия от всички възможни светове. Как няма да е скапано всяко поколение, като всяко преживява своите страдания. И те може да не са чак толкова различаващи се от тези на предишни поколения. Но “когато те боли, те боли точно и само теб”. Това е също цитат от “Алкохол”. Никой не усеща моята болка. Никой не усеща моето страдание. Никой не може да го разбере по моя начин, защото го усещам, чувствам го само аз. И преживявам живота на моето поколение само аз. Това е специфичното. “Двама, които правят едно и също, никога не правят едно и също”. Това е латинска поговорка. Моята болка я изпитвам само аз и тя е, както казват момичетата в моловете, уникална.

И последен въпрос. Има ли Бог и говорите ли често с него? И за какво?

Непрекъснато говоря с Бог. Сега излязох от черквата “Св. Кирил и Методий” и се моля по най-обикновения християнски начин. Аз съм измъчен християнин, какъвто трябва да е всеки християнин в наше време. Измъчен от това, че съм завършил биотехнологии, след това - и медицина. И стократно съм се подписвал на документи, в които пише “Няма Бог”. И съм го правил, защото това ми е била работата. В същото време съм християнин. Една упорита тъжна християнска вяра имам аз, която въпреки синхрофазотрона в ЦЕРН и въпреки моето знание за митохондриите, елементарните частици и безсмислието на живота, което ни се натрапва, въпреки че смисълът човек избира сам, всичко това се стоварва около тебе и ти продължаваш да си вярващ човек, явно наистина си вярващ. И аз съм такъв. Въпреки атомите, кварките, описани от “Бдение на Финеган” на Джеймс Джойс, който измисля име на частица във физиката. Да бъдеш вярващ в наше време, е много трудно нещо. И въпреки това е напълно възможно. Чрез съмнението и страданието от това съмнение ти изковаваш вярата си.

Христина Колева, в-к "Труд"

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Изкуства