Мария Гроздева: Преди имаше пари за всички, може би изгубихме печелившия модел

Двукратната олимпийска шампионка и носителката на общо 5 медала от летни олимпиади Мария Гроздева коментира очакванията си от Игрите в Токио пред Владимир Памуков. Тя е знаменосецът на българската делегация в Япония.

- Точно две седмици преди олимпийския старт на Мария Гроздева в Токио първият ни въпрос е потрепват ли най-точните очи на България? В каква форма си, върви ли всичко по план с подготовката?

- Всичко е по план, очите ми потрепват, защото е невъзможно да не трепват, все пак сме хора, не сме роботи. Подготовката е както трябва, с малко изключения, предвид ситуацията, има неизвестности. След тази дълга почивка от близо година и половина да нямаме състезания, а само едно европейско и Световна купа, все пак успяхме да ги отразим. Толкова се случиха, не че сме пропуснали. Ще видим, нищо няма да е същото, така че каквото дойде.

- За втори път ще си знаменосец на българската делегация. Веднъж вече дефилира с флага и ден по-късно спечели бронзов медал. Обикновено спортисти, не само в България, отказват привилегията да са с главна роля на дългата церемония, ако имат състезание в следващите два дни, но ти приемаш. Не се ли притесняваш от умора, от разсейване, много са факторите?

- След този въпрос се връщам веднага към 2004 г. Да, в Атина, когато дойдоха и ме попитаха леко плахо, защото двама-трима вече бяха отказали преди това, аз толкова бях щастлива, изненадана. Такава чест – казах си: „Боже, кога ще ми се случи друг път?“ Някаква еуфория страшна! Така че въобще не се замислях дали ще съм изморена или не. Още по-хубаво е, че на другия ден нямаме стартове. На 23-и е откриването, а на 25-и е първата дисциплина, в която стрелям. Така че ще имам време да си почина. Но наистина това е огромна чест, която ми оказват и с най-голяма радост я приех. Не знам за чужденците, но в България наистина имаше такова поверие, че който носи знамето, после му се случват някакви неща и не успява да вземе медал, дори и на най-добрите. Но ето, че разбихме това поверие.

- Помня колко еуфорична беше на церемонията, но този път ще дефилираш на т. нар. „призрачна олимпиада“ с може би камерно участие. Наясно ли си какво предстои в деня на откриването?

- Нищо не ми е ясно, но със сигурност ще е и може би малко тъжно като няма толкова хора, може би няма да са пълни делегациите, които ще излезем да дефилираме.  Дали ще бъдем с маски? Да, може би. Странна работа.

- Само с 42 спортисти ще сме в Токио. Защо става така – ние ли потъваме бързо или другите държави напредват?

- Не, ние в никакъв случай не потъваме. Другите държави със сигурност напредват. Може би ние малко изгубихме модела, който беше едно време – спортни училища, централизирана подготовка. Но за всичко това, знаете, трябват и много средства. Естествено, че средства има, но сякаш сега отиват по-целенасочено към спортисти, които вече са на върха и са доказани - до шесто място на европейско първенство, на световно – до осмо място, на олимпиада – до десето и т.н. Докато едно време имаше за всички - и за малките. Ами, от 100 човека все 20 ще излязат. А сега от 20 – един-двама, но пък сега е отсято най-доброто и най-качественото.

- Ръководиш федерацията по спортна стрелба и имаш поглед върху глобалните проблеми на българския спорт. Къде бъркаме, какво нямаме в момента?

- Мисля, че всичко имаме. Но нямаме желаещи деца, защото вече животът е такъв, че предлага много разнообразие. Ние израснахме във време, в което спортът беше нещо много интересно и голямо разнообразие на фона на всичко останало. Нищо не се случваше и в общи линии нямаше толкова други неща, с които да се заеме човек. Докато сега сякаш децата не ги влече спортът, имат други занимания и може би затова е по-трудно. Няма кадри – да е качествено, да има желание да тренира, да иска да постигне нещо – това малко се загуби.

- Както някои се шегуват – сега има големи премии, но няма кой да ги вземе.

- И това, да.

- Твърди се, че Олимпиадата няма нищо общо с другите състезания. Ще го разясниш ли за зрителите това клише? Защо е така? В кръга на шегата – и на олимпийските игри стреляш с пистолет, а не с пушка…

- Първото по-различно е, че не всеки може да стигне до олимпийски игри. Трябва да вземеш квота, а те са ограничени. При нас специално са около 50 квоти в дисциплина, т.е. ние сме 50 жени максимум, което от една страна е добре. Не е като на Световна купа да сме 120-130 жени и отнякъде да има изненада. Тук сме събрани само 50, които сме спечелили квоти, но те пък са най-добрите. По-различното е, че все пак е на четири години. Трудиш се, трудиш се, през тези години имаш европейско, световно, Световни купи, но това е едно - единствено състезание, което е на четири години. Всеки иска нещо да направи. Олимпийските игри са върхът, каймакът на целия спортен живот на даден състезател. Освен това медийното присъствие е много по-голямо, по-отразено е. Изобщо олимпийските игри са един празник, страхотен, най-голям форум за всички спортисти.

- Участие на седма олимпиада – очаквала ли си подобно постижение и как се отнасяш към статистиката, която ти отрежда да си №1 в България по олимпийски медали?

- За №1 така се е случило и съм много щастлива. Дано някой да ме задмине, разбира се! А за седмата олимпиада, никога не съм си представяла, че олимпиадите ще секнат в един момент и ще му дойде краят. Винаги съм се подготвяла за квота, за олимпиада. Да, седма е рекорд, но примерно имам една колежка от Грузия, която ще е на девета олимпиада. Така че това, че е седма, не е някакъв рекорд. Да, радвам се, всичко се дължи на спортното дълголетие. Просто спортът ми го позволява и съм благодарна на съдбата, че успях не само да се задържа, а все пак да имам и някакъв успех. Да, по-малко са ми успехите. Преди ако в година спечеля два-три медала, сега да е поне един, но златен. Всичко обаче се дължи на много лишения, дисциплина, защото все пак годините си оказват влияние и става все по-трудно. Затова ще поприключим с тази олимпиада.

- Поглеждаш ли назад във времето? Колко често се връщаш към олимпийските си стартове?

- Връщам се, само когато ме попитат журналисти, обаче толкова хубаво и ясно си спомням абсолютно всичко миг по миг, секунда, минута – всичко ми излиза като на картина пред мен. В ежедневието не се сещам, разбира се, но когато някой ме попита, мога да разказвам с часове и с подробности.

- С твоя съпруг и треньор Валери Григоров сте железен тандем вече 23 години. Сега в навечерието на игрите в Токио изнервена ли е обстановката или вече всичко си знаете от преди? Вероятно и на къщата ви в Синеморец още не сте били тази година и това също може би малко повлиява отрицателно…

- Бяхме буквално за три дни, за да ми почине ръката и алергията. Аз вече имам алергия от желязото на пистолета, който хващам. Почти всичко ни е ясно. Уточняваме се, разбира се, всеки ден за някакви детайли по време на състезание. Ако нещо се случи, кога да се обърна, такива наши неща. Защото понякога като пропуснем малък детайл, може да обърне каруцата и да тръгне в погрешна посока. Но в общи линии ние си знаем и кътните зъби. И нищо да не си говорим, само с поглед се разбираме.

- Как ти се отрази неизвестността около провеждането на игрите в Токио, които бяха отложени с една година?

- Честно казано, дори до преди две седмици си мислех, че ще ги отменят и съм силно изненадана, че ще се проведат. Страшни са мерките. Според мен може би не трябваше да се провеждат. И без това няма да е олимпиада като олимпиада, няма да я усетим така, този празник, за който споменах. Ще сме много ограничени, ще е някаква мъка страшна. Ами, ако стане пък нещо с положителни тестове и какво – отишъл си там и да не можеш да участваш? Но пък със сигурност ще има какво да разказваме след това, защото е по-различна.

- Имаше ли „престрелка“ с COVID-19? Как се опази вашето голямо семейство с три деца от смъртоносния вирус?

- Всъщност се опазихме само аз и Валери, не знам как. Трите ни деца по ред преболедуваха. Баща ми почина от това нещо ноември месец. Успяхме да се задържим с Валери без да го хванем, но в крайна сметка си казах: „Ние не сме някакви извънземни!“ Той от по-рано ме агитираше да се ваксинирам и си казвах: „Не! Абсурд! Тези ваксини кой знае какво ще ни причинят!“ Но си дадох сметка, че ние не сме нищо по-различно и рано или късно ще го хванем. Отидохме и се ваксинирахме април месец. По-спокойни сме сега, но не мога да убедя майка ми да се ваксинира, не мога да убедя децата, те не искат все още, но все пак това е тяхно желание.

- На кои игри беше най-щастлива? Не говоря за отличия, а за настроение, емоции, преживявания…

- На всички! Абсолютно на всички! На всички имаше големи емоции, големи преживявания. Дори и на олимпиадите в Пекин и в Лондон, на които не съм печелила медал, пак си имаше по друг начин страхотно преживяване, нещо запомнящо се. Не мога да ги разгранича.

- А кой медал беше най-изненадващ?

- Най-изненадващ е 1992 г. в Барселона. Първият медал – бронзов. Аз имах някаква настройка, че ще взема медал. Детска работа, на 20 години имах един-два-три медала от Световни купи, взела съм квота, но чак пък да съм била толкова подготвена… Нещо си фантазирах, че защо пък не? В никакъв случай не съм била толкова фокусирана и отговорна за самото състезание. Просто стрелях и се получи. Финал – пак се получи и бронзов медал. Докато вече за следващите олимпиади беше съвсем по-различно. Много по-подготвена, отиваш като на война, отиваш да се бориш, знаеш, че трябва да го направиш. Сега не е така, съвсем различно е. Но в силните ми години беше отговорност.

- Сега кои чувства надделяват?

- Да сме живи и здрави! Късметът да е с мен! Нищо не е невъзможно. Гледам и главата да ми е спокойна, не че е неспокойна, но все пак след такъв дълъг спортен живот има едно психическо изморяване. При нас всичко е от главата, не е толкова до физическата форма, която я имам и със сигурност на тренировки правя добри резултати. Но самата настройка на състезанието… В крайна сметка всеки си казва: „Аз трябва да го направя, трябва да докажа на другите!“ Какво да доказваме? Ако може от това да се освободим, да не е на всяка цена да се доказваш на някой дали можеш още или не можеш. Просто да успея да си изкарам резултата, за който съм готова. В крайна сметка ми се иска да стрелям не в напрежение, а по един приятен начин като завършек на всичко, просто защото със сигурност това ще са ми последните стартове.

- Имала ли си състезание в Токио или въобще в Япония? С какви чувства и преживявания свързваш тази страна?

- Един път сме имали там Световна купа в Токио, в Хирошима. Беше точно годината, в която се навършваха 50 години, откакто беше паднала бомбата. Първото ми впечатление беше, че хората са много мили, много любезни. Не ходят спокойно, взимат багажите да ни помогнат и подтичват. Като едни мравчици, които непрекъснато работят денонощно. Второто впечатление е, че там няма хазарт. Играехме в една игрална зала в хотела, някакви неща залагахме и като отидохме да си обменим жетоните, те казаха, че „тук пари няма“. Трябва пак да се изиграят жетоните. Сега не знам как е, но тогава там хазартът беше забранен. Посетихме музеи, където видяхме последиците от бомбата, беше страшно. Впечатленията ми са много добри. Японците са едни много работещи, много хубави хора, добрички и усмихнати, много уважителни, уникални.

- Някои казват, че в спортната стрелба лесно се постига дълголетие в кариерата. - така ли е всъщност? Какво ти коства на теб?

- Абе, лесно, лесно, не бих казала. Така като се огледам, освен мен в България, да поддържам това ниво, няма други от стрелбата. В световен план има една швейцарка, която започна доста късно, на 40 и няколко години тепърва, но тя взе квота за втора олимпиада, сега е на 53-54 години. И грузинката, която е също с три години по-голяма от мен. Коства много наистина ви казвам. На последната Световна купа понеже не ми се получи добра стрелба, чак сега след толкова години си дадох сметка колко труден е нашият спорт. Може да си готов, може да си мислиш, че е лесно – вдигаш, стреляш, изпълняваш неща от техниката, които ти трябват, те не са много две-три-четири неща, обаче всичкото това го знаеш, опитваш се и не можеш да го направиш. И си казах: „Леле, как съм стреляла преди силни резултати? Толкова много, толкова често, толкова във форма съм била!“ Слава на бога, било е и късмет, и не знам какво, защото сега наистина ми се вижда всичко много трудно. Не знам дали е умора и физическа, и психическа, но е много, много трудно.

- Когато погледнеш назад, за какво съжаляваш? Имаш ли грешки, които са се отразили негативно на живота, на кариерата ти?

- Със сигурност имам много грешки и те са се отразявали негативно, но не съжалявам за нищо, защото човек не може да е перфектен – да избягва опасностите, да не прави грешки. Нали все пак от грешките се учим. Когато правим грешки и се изправяме, падаме и ставаме, така израстваме повече и ставаме по-съвършени. Затова не съжалявам за нищо.

- След толкова успехи останаха ли ти мечти?

- Разбира се! Мечтите са безплатни, както съм казвала и друг път. Винаги има място за мечтаене. Може да не е в спорта, а изобщо в живота. Трябва да се мечтае. Колко като цел да си поставяш и да постигаш не знам, но мечти трябва да има всеки със сигурност.

- Пропусна игрите в Рио през 2016 г. и мнозина очакваха да кажеш „край“, но ти не го направи – защо?

- Валери най-много ми повтаряше: „Хайде, хайде, отказвай се, стига толкова!“ Обаче тогава още се чувствах във форма, знаех, че мога да направя още нещо, бях убедена. А и тогава само като се замисля, че наистина ще се откажа и повече няма да се върна към стрелбата, няма да виждам всички тези мои приятели от чужбина, с които толкова години се срещаме, ми звучеше много депресиращо. Може би щях да изпадна в някаква депресия, както съм чувала, че при спортисти с дълъг спортен живот се появява депресия. Не бях убедена и изобщо не исках. Но сега не е така. Сега дойде времето, дори ако сега ме наляга някаква депресия от притеснение или нещо друго, само си помислям за деня, в който ще се събудя, състезанието ще е минало и повече няма да пипна пистолет. И ще съм свободна, волна, сякаш излязла от затвора. Започвам нов живот наистина.

- Както Таня Богомилова имаше алергия от водата и седем години не беше влизала в басейна.

- Ами, получават се тези неща. Не мога да натискам с пръстите, изобщо…

- Сега вече мислиш ли за бенефис? Няма ли да е интересно едно надстрелване в София в твоя чест на звездите в стрелбата с пистолет? Нещо като „пистолеро-фест“ в центъра на столицата…

- Със сигурност ще е много интересно или поне за хората, запознати с този спорт. Не съм мислила, трябва една сериозна организация, няма да е толкова лесно да се организира да поканим звездите от света. Те не са толкова далеч – от Грузия, Сърбия, но всичко е въпрос на организация, а честно казано чувствам се изморена. Не мисля за такива неща.

- Няма да те разсейваме с тези теми, предстои ти олимпиада – как стои въпросът с конкуренцията?

- Жестока. Конкуренцията в целия свят е жестока. Много стрелят и то силно. На последната Световна купа Антоанета Костадинова също много силно стреля. Браво на нея! Показа, че е в страхотна форма. Тя стреля една точка под световния рекорд. За съжаление в тази дисциплина не успя да вземе медал, на финала изпадна четвърта, но пък в другата дисциплина, където също не ѝ беше слаб резултатът, стана първа на въздушния пистолет. Така че и тя е една сериозна конкуренция. Изобщо на олимпиада няма случайни хора. От всяка една от 50-те жени може да изскочи заекът.

- А имаш ли приоритетна дисциплина? Обикновено при теб се получаваше така, че чакаше медал от една, а печелеше в другата – сега какво е положението?

- С малокалибреното по ми е лесно, на 25 м. За другото много прецизност се иска. Това е второто състезание на 29-и и на 30-и стреляме. Първото е въздушното, където при един добър резултат… Моята нагласа е да не мисля за медали. Разбира се, че копнея да съм във финал, но основно и единствено мисля за това да стрелям прилично, да не са някакви супер резултати, не се очаква от мен, но да не е по-слабо от това, за което все пак съм подготвена и искам да направя. И вече при късмет и шанс, да вляза във финал и тогава да започва истинската битка.

- Доколко си суеверна? Вярваш ли например на факта, че си родена на 23 юни, на международния олимпийски ден и това е вид намигване на съдбата за твоите пет медала от олимпийски игри?

- Между другото разбрах сигурно 2010 г., че това е международният ден на олимпизма. Вярвам, суеверна съм, макар че има една стрелкиня, мисля от Финландия, която също е родена на този ден, а няма нито един медал, дори от Световна купа, а камо ли от олимпиада.

- Някакви ритуали за Токио?

- Не, макар че си имам разни иконки тук-там. През годините кой ми подарил нещо, някакви нещица уж за късмет и те са разхвърляни навсякъде по стрелковия куфар. Имам си ги, но не е да ги докосвам, да ги целувам или да се моля. Със сигурност ще отида да запаля свещ в някоя църква. Всъщност напоследък молбата ми към Господ е само да сме живи и здрави! Другото – каквото дойде и както дойде. И ще се стараем да го направим.

- Мария, от „Код Спорт“ ти благодарим, че ни уважи и ни даде това интервю, въпреки че графикът ти е много напрегнат. Имах привилегията да съм свидетел на живо на двете ти титли, но сега отказах олимпиадата, защото има куп ограничения. Затова и няма да мога да ви прегърна с Валери след новата титла, дай боже заради забраната за допир до вас, но това е бял кахър. Дано станеш единствената с три олимпийски титли в България! Тогава и аз, и милиони българи от възторг ще целунем ТВ екран, обещаваме ти го! Желаем ти точна ръка и много късмет!

- Много благодаря, но и много оптимистично звучи, а аз предлагам отсега да се прегърнем, че после, ако дойда без медал… Да не изпускаме тази прегръдка!

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Извън терена