Съборът в Латеран през 1179 г. анатемосва еретиците, отделяйки внимание на тяхната активност в Италия и Южна Франция

Както показахме в предишните два „епизода” от нашата поредица, още през XI век „великата българска ерес“ излиза извън пределите на България и Византия. Проучванията на учени от много страни, сред които трябва да отбележим имената на българските изследователи акад. Димитър Ангелов, доц. Борислав Примов, доц. Стоян Богданов, проф. Георги Василев и др., убедително показват измеренията на богомилското влияние в средновековна Европа. Своя трактовка на „богомилската алтернатива“ представи и доц. Веселина Вачкова. Радващо е, че на „западна почва“ се открои името на нашия сънародник проф. Юрий Стоянов, автор на книгата „Другият бог“, публикувана във Франция и Великобритания, после преведена на много езици.

Поп Богомил и неговите последователи на Запад намериха място и в художествената литература, като се започне още с Николай Райнов. Поне от наша гледна точка най-стойностното  постижение на нашата белетристика е философският в същината си роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“ на Владимир Зарев (2004 г.). Естествено, богомилската „българска следа“ присъства и в световния бестселър „Името на розата“ (1980 г.) на Умберто Еко. Независимо от фриволните интерпретации на тема „богомилство“, които не си струва да коментираме дори, богомилството продължава и със сигурност ще продължава да провокира интереса на широката публика и за в бъдеще – има достатъчно основание изследванията да продължат.

В католическия Запад „флагман“ на еретическите идеи е т.нар. катаризъм – религиозно учение или, както се казва, своеобразен „ансамбъл“ от близки в същността си учения... Названието „катари” (от грц. “чисти”), регистрирано най-рано в Италия, става общовалидно за еретиците в Западна Европа, като само по себе си показва връзката с православния Изток. До средата на ХХ век в научните изследвания на западните учени доминира схващането, че катаризмът „... е чужд на духа на християнството”, а корените му са в зороастризма и манихейството. Огромният документален материал от Франция, Италия и други страни показва обаче, че в основата си „сектата“ на катарите си остава християнска. Днес господства теорията, че катаризмът, подобно на богомилството в България, възниква самостоятелно на местна почва още през Х век. И все пак, според изтъкнатия познавач на тази проблематика проф. Антоан Донден: „... аналогиите, които могат да се констатират между богомилската доктрина и катаризма от ХІІ век, навеждат неизбежно към едно заключение – латинският катаризъм води началото си от българското богомилство...” 

Нека съвсем накратко да припомним най-важните акценти от историята на богомилското влияние в западния християнски свят, които си струва да се знаят и осмислят още по-пълноценно.

Богомилските идеи проникват първо в Италия, още повече, че до 1072 г. Византия владее нейната южна част, а в тамошните гарнизони служат и български войници. Тиранията на католическата църква, както и пороците на духовните и светските управници „раждат“ еретически идеи. Като техен център се откроява Милано с неговото предградие Патария, откъдето идва названието “патарени”. В средата на XII век начело на миланските катари е “епископ” Марко, „... който имаше своя сан от България...” 

През 1167 г. от Константинопол пристига богомилския водач Никита, който заедно с Марко участва в „еретическия събор“ в Сан Феликс дьо Караман във Франция близо до Тулуза. По този повод научаваме, че Никита е схващан от своите събратя като “анти-папа”, който ръкополага “епископите” на френските катари.

Важен момент във връзките между еретици в мащабите на цяла Европа е посещението на катарския водач Назарий в България към 1190 г. По този повод Райнер Сакони, бивш катар, впоследствие заклет противник на учението и инквизитор на Ломбардия, пише: „Това е пълната със заблуди тайна книга на еретиците от Конкоренцо, донесена от България от техния епископ Назарий...” Става дума за “Тайната книга” (“Йоановото евангелие”) – фундаментален богомилски текст, запазен днес само в своя латински превод от старобългарски.

Две десетилетия по-късно в Милано пристига Петрак – „съвършен“ богомил, може  би “дедецът” Петър, анатемосан в Бориловия Синодик, прогонен от България след събора на цар Борил в Търново през 1211 г.
Във Франция катарите са наричани и албигойци по името на град Алби, един от центровете на учението. Още през ХІІ век навлиза и самоназванието “бугри” („българи“). През 1201 г. хронистът Робер Оксер разказва за възгледите на Евран, породени от “ереста на българите”, а неговият съвременник Стефан Бурбон отбелязва: “Еретиците се наричат още и българи, тъй като свърталището им е в България...” Монахът Алберикпише за „... най-позорната ерес на манихеите, които в наше време се наричат българи...”

Проникването на богомилството среща яростната съпротива на католическата църква. През 1179 г. в Латеран е свикан събор, който анатемосва еретиците, отделяйки специално внимание на тяхната активност в Италия и Южна Франция. От началото на ХIII век папа Инокентий III предприема крути мерки срещу катарите, а през 1231 г. Григорий IX учредява инквизицията и поверява борбата с ересите на ордена на доминиканците. Още през 1209 г. е поставено началото на т.нар. Албигойски кръстоносен поход – масирана военна операция в Южна Франция, продължила повече от двадесет години! Всъщност, обвиненията в катаризъм са удобен предтекст за френските крале да наложат властта си и да се справят със силната местна аристокрация. Катарите са подложени на геноцид, при който загиват  хиляди хора, но крепостта Монсегюр, основна база на въоръжената съпротива в „земята на катарите“, е завзета чак през 1244 г. 

Сред най-жестоките гонители на катарите във Франция е Робер льо Бугр („Българина”), бивш „съвършен“ еретик от Милано, преминал към католицизма. През 1233 г. е назначен от папа Григорий IX за инквизитор на Бургундия, като веднага започва брутални преследвания към бившите си събратя. Наричан „Чук за еретиците“, още в началото Робер изпраща петдесет нещастници на кладата, въпреки протестите на местните епископи. Година по-късно е провъзгласен за „главен инквизитор на кралство Франция“. Правейки показни „акции“ по градове и села, Робер продължава с репресиите, а през 1239  г. изгаря 187 обвинени в ерес в Еме в Шампан.

Борецът за чистотата на вярата се превръща в палач... Действията на главния инквизитор компрометират самата църква, както и кралската власт, като се създава напрежение сред широки социални слоеве. В крайна сметка, папа Григорий отстъпва пред общественото мнение, уволнява „Българина“ и го осъжда на доживотен затвор.

Споменът за френските „бугри” се е съхранил и в топонимията – известни са стотина “български” имена на селища и местности в департаментите Од, Калдадос, Шер, Енд и Лоара, Мен и Лоара, Севр, Вандея, Дордон, Жиронда, Марна... Сред интересните примери е името на селището и планинския връх Бюгараш. От документалния филм „Богомилите и Светият Граал“ (2008 г.) на Максим Караджов и Цветан Томчев българските зрители имаха възможността да научат повече за това и други паметни места (Каркасон, Мезиме и т.н.), свързани с богомилското влияние на другия край на Европа. Не на последно място, един от най-популярните туристически маршрути в Южна Франция носи името „Пътеката на катарите“.

От Италия и Франция катаризмът прониква в Испания, Германия, Англия... Важна роля в тази посока играят Втория (1147 г.) и Третия кръстоносен поход (1189-1190), когато хиляди германци преминават през България и пребивават месеци наред в нашите земи. През 1143 г. в Кьолн е проведен процес срещу еретиците, чиито водачи изтъкват старите корени на своята вяра в “... Гърция (Византия) и някои други страни...” Еретически общности се появяват и в Саксония, Бавария и други германски области.От Франция богомилските идеи проникват в Англия, а тяхното влияние личи от апокрифни паметници, свързани с ереста на английските лоларди. Всичко това свидетелства за универсалните послания на “великата българска ерес”, които имат своето отражение в Реформацията и мащабните обществени промени в Западна Европа през късното Средновековие.