Гордостта й от нейното минало не съответства с никаква визия за нейното бъдеще

Безспорният медиен герой в тази криза е 100-годишният ветеран капитан 

Огледалце, огледалце на стената, кой е най-честен от всички тях? Кризата Covid-19 е огледалото за всеки един народ. Някои, като Нова Зеландия на Джасинда Ардерн, наистина изглеждат много добре. Мнозина вече отпразнуваха, че са от другата страна на границата с едно непознато единство, солидарност и безкористност, като испанци, италианци или датчани. Други, като САЩ и Полша, трагично се разкриват като неспособни да постигнат национална солидарност, дори когато са изправени пред такава външна заплаха. Вместо това те изглеждат политически поляризирани повече от всякога, като човек, чиято дясна ръка е изцяло заета в борбата със собствената му лява ръка, докато тигър лази по неговия гръб.

Как изглежда Великобритания в огледалото на Covid-19? Да започнем с добрите новини. В края на миналата година разделението между брекзитиери и оставащи в ЕС изглеждаше километрично дълбоко. Това бяха новите племена, заменили политическите партии, и гражданската война между тях можеше да продължи с десетилетия. Но когато дойде Covid-19, няма вече нито брекзитиери, нито оставащи. Спасявахме се заедно. За разлика от Доналд Тръмп, Борис Джонсън прояви дължимото уважение към науката около тази пандемия. Както в много други европейски страни, вечерните аплодисменти на Великобритания и масовото доброволчество в подкрепа на работещите в здравеопазването наистина помагаха. Икономическият отговор на финансовия министър Риши Сунак и на Банката на Англия е „бърз, смел и коректен“.

Сега за лошите новини. Великобритания сбърка с кризата Covid-19 и остави още един голям пробив в това, което се нарича репутация за добро управление. Въпреки че британците се обединиха в разделението за Брекзит, Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия имат различни реакции за упражняване на общественото здравеопазване и по-специално от лидера на шотландските националисти Никола Стърджън. Най-поразителното обаче беше начинът, по който Великобритания се обърна към едно носталгично честване на нашето споделено минало от Втората световна война без съответното чувство за споделено бъдеще.

Безспорният медиен герой в тази криза е капитан Том Мур, 100-годишният ветеран от войната, отпразнувал своя рожден ден с набирането на 32,8 милиона паунда, които дари на британското здравеопазване, докато правеше своите спонсорски разходки. Не минава и ден, без да има негови снимки в синия блейзър с медалите от войната, а той току-що бе посветен и в рицарство. Изтребители прелетяха отгоре над неговата къща, за да отбележат 100-ия му рожден ден. Споменаван бе и Уинстън Чърчил. Вера Лин, която сега е на 103 години, се завърна отново в класациите с хита си от войната „Ще се срещнем отново“ и той бе цитиран от кралицата в нейното телевизионно обръщение към нацията. Тази носталгия по военното време достигна своя връх около Деня на Европа.

Спомням си за коментара, направен от бивш американски посланик, че британците „сякаш знаят главно какво са били преди“. Сега, преди някой намусен колумнист да ми предостави своя журналистически еквивалент на бялото перо, нека да потвърдя, че британците са абсолютно прави да се гордеят със своите спомени от войната. Това, което нашите родители, баби и дядовци направиха под ръководството на Чърчил през 1940 г., наистина беше в много отношения „най-добрият час“. И ако ние, британците, все още можем да черпим сила и вдъхновение от него, това е добре.

Проблемът е, че тази оправдана гордост от онова минало не е съпоставена с никаква съответна визия за бъдещето. За да бъдеш нация в добро психично здраве, се изисква усещането, както откъде идваш, така и накъде искаш да отидеш. В идеалния случай това е разказ, който свързва и двете. Донякъде болезнена ирония е, че Германия успя да превърне своя собствен ужасен рекорд от Втората световна война в отправна точка на такъв положителен разказ, какъвто ни демонстрира техният президент Франк-Валтер Щайнмайер в своята великолепна реч за Деня на Европа, докато Великобритания изглежда имаше само ретроспективната половина.

Отчасти това е така, защото британците са горди със собствената си роля във войната, макар че я разбират погрешно. Една анкета наскоро попита хората във Великобритания, Франция, САЩ и Германия кой от съюзниците от военното време е допринесъл най-много за победата над нацистка Германия. Ясният победител в последните три страни беше САЩ, а по-малко от 10% от анкетираните казват, че това е Великобритания. Но в самата Великобритания изумителните 47% заявиха, че Великобритания е играла най-съществената роля, като по-малко от 25% от британските респонденти идентифицират САЩ или Съветския съюз. Веднъж историкът Майкъл Хауърд изобличи този грешен разцвет на „ние го направихме сами“ на страниците на Daily Telegraph с може би най-жалкото писмо, изпращано някога до вестник. То гласи така: „Сър, Единственият голям конфликт, в който тази държава някога е „стояла сама“ без съюзник на континента, е Войната за американската независимост през 1776-1783. И ние я загубихме“.

Основната причина, обаче, че нямаме споделена визия за бъдещето е, че... нямаме споделена визия за бъдещето. Правителството на Джонсън, в частност, представлява ултра-брекзит с неговата фантазия „много добре, сам!“, която не се споделя дори и от много консерватори.

При прехода на Испания към демокрация през 70-те години, след ожесточената гражданска война и дългата диктатура, се усещаше, че цената на националното единство е амнезия. Във Великобритания след Брекзит цената на националното единство е носталгия.

И все пак точно в тази криза ние видяхме какви биха могли да бъдат някои от съставките на това споделено бъдеще. Страна, която има превъзходни учени и университети, с екип от Оксфорд, който вероятно е на път да създаде една от първите ефективни ваксини срещу Covid-19 в света и с Imperial College, който не изостава. Страна с първокласни медии и творчески индустрии и изключително обществено радиоразпръскване - BBC имаше добра „война“ с Covid-19. Парламентарна демокрация, която функционира добре дори, когато повечето нейни представители не могат физически да се срещнат в парламента. Обществото е дълбоко ангажирано към своята Национална здравна служба и към силна социална държава. Място, където лекари и медицински сестри от цял свят, както и от британските етнически малцинства, също поемат своята водеща роля в спасяването на живота на хората, включително и на самия премиер, подложен на интензивно лечение от сестри от Португалия и Нова Зеландия.

Въпросът сега е кой може да формулира визията за Великобритания през 2040 г., а не през 1940 г. Това е възможна стъпка напред за новия лидер на Лейбъристите, Киър Стармър, да предложи бъдеще, което да съответства на най-доброто минало на Великобритания.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)