Антон Страшимиров ги залепи на Евгения Марс

Не е за вярване, но поетът вярва, че тъкмо тя ще го замести на литературния престол

Мустаци поникнаха на литературната дама Евгения Марс. През 1906 г. тя издаде книга, която стана причина за феноменалното окосмяване. Евгения е любима на народния поет Иван Вазов. В живота си той има много жени, но Марс държи първенството.

Евгения Бончева е родом от Самоков. Завършва девическа гимназия в София. Сключва ранен брак със зъболекаря Михаил Елмазов, раждат им се две деца. Елмазова е материално осигурена но духовно ощетена. Търси упование в световната класика и сама хваща перото. Мечтае един ден да бъде властелин на Парнас. С името Евгения Марс.

“Из живота” е заглавието на нейната първа книга. Девет разказа са събрани в корица със сецесионова винетка. Иван Вазов веднага реагира с два отзива за изданието. През октомври 1906 г. в списанията “Българска сбирка” и “Духовна пробуда”. Литературният авторитет започва внимателно:

“Една известна несръчност още в техниката, една мила простота и безизкуственост в похвата у млад, новоначинающ автор, неусвоил още присъщите на опитен литератор приеми в творческата работа; никаква маниерност, никакво хитро съчетание на случките с цел за ефектност, голяма пестеливост, почти оскудия от лъскави обрати на речта, от богати фигури, от риторически цветя, които често подкупват читателя, даже при бедността на вътрешното съдържание.”

Тук Вазов вече не издържа, изригва в панегирик:

“И при това каква жизненост, каква топлота вее из тия безхитростни творения, които се четат леко и увлекателно! Четеш ги и чувстваш силата на нещо живо, право, искрено, което дъха от тях. Това са късове от живот, уломки от души и сърца, трептящи и живи, силуети на лица сякаш познати. Тия жени и мъже в разказите ти си ги виждал някъде, сблъсквал си се с тях, може би ти си един от тях...”

“Книгата “Из живота” е една от ония книги, които ще се четат у нас”, отсича литературният съдник и удря финалния акорд: “В нея има душа.”

Евгения Марс и Иван Вазов се срещат предишната година. Тя е на 28, той на 55 лазарника. Стрелата на Амур пронизва сърцето на поета. В любовно заслепение Вазов отлита този свят. Витае във вселената около планетата Марс. Антон Страшимиров се опитва да го приземи. През декември неговото списание “Наш живот” също излиза с рецензия за книгата. “За нас е несъмнен фалша в тази печална история: авторката непременно има мустаки”, категоричен е Антон.

В следващата книжка на списанието Страшимиров продължава темата. Опитва се да докаже, че разказите са написани от Иван Вазов. Дълбоко греши! Колкото и да насилва таланта си, майсторът на словото не може да стигне висотата на текста. Ето кака е портретувана една от героините в книгата:

“Младостта й напълно отговаряше на темперамента й. Едва на 22 годишна възраст, женена преди четири години, тя не можеше друга да бъде, при все че имаше и едно детенце. Висока, грациозна и с елегантни маниери, тя приличаше на чистокръвна аристократка и като че ли не в България бе отраснала, а нейде в Париж или Виена.”

“Из живота” е пример за плиткотемие и сълзлив сантиментализъм. Това е проза на изтърканите фрази и изкуствените въздишки. Населена е с баналности и сухи напъни за оригиналност. Четивото наподобява така наречените “слугински романи”, които прислужничките купуват от пазара.

Иван Вазов не е автор на “Из живота”. През март 1907 г. той публикува опровержение, в което заявява: “Аз отхвърлям с негодувание тази инсинуация и скърбя, че редакцията на “Наш живот” тъй лекомислено є е дала място в списанието си.”

Вазов не е стъкмил злополучната книга, но негов е приносът за сетнешното израстване на Евгения Марс. Народният поет използва мощното си влияние, за да лансира една творческа немощ. Пробутва я в периодиката и издателствата. “Хубавото Ви разказче г. Бобчев го прие с удоволствие. То ще влезе в тая книжка на “Бълг. сбирка”, известява Вазов дамата на своето сърце.

През май 1917 г. неговият довереник проф. Иван Шишманов свидетелства: “Вазов е приготвил вече за печат една нова сбирка “Нови екове”. Направил контракт с Чипева да му даде 2000 екземпляра, които сам ще си продаде. Ще му плаща по 100 лева на кола. И още едно условие: ще напечата след войната една сбирка разкази от г-жа Х.”

Иван Вазов качва Евгения Марс и на сцената. С ходатайството му в Народния театър са поставени нейните пиеси “Божана” и “Магда”. След премиерата на първата през 1912 г. възкръсва споменът, че авторката носи мустаци. Вазов пак е принуден да се оправдава в печата:

“За да не се утвърдява чрез умълчаването ми тая идиотска клюка, считам за дълг високо да протестувам против нея и заявявам категорически, че нямам никаква намеса в казаната пиеса и че нито характерът ми, нито достойнството ми не би ми позволили безсъвестно приписваната ми низкопробна мистификация.”

Истината е, че след резила с “Из живота” класикът грижливо обработва писанията на Марс. Година след скандала Вазов се оплаква от вредните течения в литературата и декларира пред Шишманов: “В това отношение правят приятно изключение едва ли не само разказите на моята ученичка Евгения Марс, чийто свеж талант расте с всякой неин нов труд.”

Не е за вярване, но Иван Вазов вярва, че тъкмо тя ще го замести на литературния престол. В миг на несвяст, той извършва кощунство. Вазов поднася в нозете на Марс сребърната лира, с която българският народ го е дарил на юбилея през 1895 г. Ето този изумителен документ:

Уважаема и драга Евгения Марс,

Щастлив съм днес да Ви поклоня като сувенир от мене един от най-скъпите ми литературни сувенири - лирата.

Приемете го, драга Евгения Марс, като едно материално и красноречиво свидетелство как високо ценя всичко онова, което е хубаво и благородно у Вас и като нов знак на моята дълбока признателност за Вашите чувства на симпатия и неизменна дружба, с които сте ме почитали до днес и от които, лаская се да вярвам, няма да ме лишите и в бъдеще.

С най-сърдечен поздрав

Ваш предан И. Вазов

София

26 януари 1908

Реликвата Евгения Марс продава след смъртта на Иван Вазов. Не за слава, а за пари!